Харлан Кобен - Шест години

— А това как ще го обясниш? — навирих прасеца си, за да види белезите от ухапването.

— Уенди се е развихрила.

— Уинди — поправих го. Но нямаше полза. — И какво ще правим сега?

— Не искам да се хваля — заяви Бенедикт, — но съм ти приготвил един изключително полезен юридически съвет, ако искаш да го чуеш.

— Слушам те.

— Престани да правиш самопризнания, че си убил човек.

— Уау! — рекох. — Представям си пък ако искаше да се хвалиш!

— Пише го и в много от учебниците по право — отбеляза Бенедикт. — Да почнем от регистрационния номер на автомобила, щом толкова държиш. Несъществуващ е. Труп също липсва, няма и улики за насилие или друго престъпление. Могат да ти припишат само една незначителна простъпка: в очевидно пияно състояние си се търколил по хълм и си попаднал в чужд заден двор. Така че полицаите са готови да те пуснат само срещу глоба. Затова давай да си вървим, а пък у дома ще разсъждаваме по-подробно, а?

Логиката му беше необорима. Най-умното, което можех да направя, беше да се махна оттук, да се върна в кампуса, да си почина, да се свестя и да събера отново сили, да премисля всичко станало в трезвата светлина на познатото ми ежедневие. Да не говорим, че вече бях преподавал един семестър по конституционно право. Петата поправка към американската конституция гласи, че не можеш да свидетелстваш против себе си. Май беше време да се позова на това свое право.

Бенедикт шофираше. А на мен ми се виеше свят. Инжекцията, която докторът ми направи, ме вдигна нависоко и ме пусна право в земята на лудите. Мъчех се да се съсредоточа, но освен с алкохола и лекарствата, трябваше да се боря и с другата заплаха за живота ми. Беше ми се наложило да се бия за своето оцеляване в най-буквалния смисъл на думата. И на какво се дължеше всичко това? Какво общо можеше да има Натали с цялата тази история?

Още с влизането ни в служебния паркинг забелязах, че пред входа ми чака патрулка на университетската полиция. Бенедикт ме изгледа въпросително. Аз само свих рамене и слязох от колата. И за една бройка не рухнах от световъртежа. Успях криво-ляво да се изправя и тръгнах с несигурни стъпки по алеята. Шефката на университетската служба за сигурност Ивлин Стемър беше дребна, вечно усмихната жена. Само че сега усмивката й липсваше.

— От сума ти време ви търсим, професор Фишър.

— Откраднаха ми клетъчния телефон.

— Разбирам. Бихте ли ме придружили, ако обичате?

— Къде ще ходим?

— У дома на ректора. Трип иска да ви види.

— Какви са тия работи, Ивлин? — застана помежду ни Бенедикт.

А тя го изгледа така, сякаш току-що беше изскочил от задника на носорог.

— Предпочитам да оставя приказките на ректора Трип. В случая изпълнявам ролята на разсилен.

Нямах нито сили, нито желание да се противопоставям. Пък и какъв смисъл щеше да има? Бенедикт искаше да дойде с нас, но не бях убеден, че присъствието на най-добрия ми приятел при срещата ми с шефа щеше да се отрази добре на положението ми. Върху предната седалка на университетската патрулка беше монтиран някакъв компютър, та ми се наложи да седна отзад като истински престъпник.

Ректорът обитаваше 22-стайна каменна резиденция, разположена върху 900 квадратни метра, изградена в стил, наричан от специалистите „сдържано готическо възраждане“. Не знам какво точно означава, но беше доста внушителна на вид сграда. Не виждах необходимостта и от патрулката — вилата се издигаше на хълма над спортните съоръжения, на не повече от четиристотин метра от служебния паркинг. Ремонтирана изцяло преди две години, тя вече можеше да приюти не само младото семейство на ректора, но — което е още по-важно — и цяла гама мероприятия с цел набиране на средства за университета.

Въведоха ме в офис с вид точно като на кабинет на университетски ректор, само че по-префинен и по-изпипан. То, като се замисли човек, и новият ни ректор Джак Трип беше бая префинен, изпипан и корпоративен на външен вид, с провиснал перчем и винирени зъби. За да не се откроява чак толкова много от академичната среда, гледаше да се облича в костюми от туид, но и те бяха прекалено изискано скроени и очебийно скъпи, че да минат за автентични професорски одежди. Биеше на очи дори прецизността, с която бяха изрязани кожените кръпки на лактите. Студентите го наричаха подигравателно „позьор“. И в случая не съм сигурен в точното значение на този термин, но ми се струваше уместен.

От живота съм научил, че най-важното за едно човешко същество е да го поощряваш, та в този смисъл бях готов да оправдая донякъде ректора. При всичките му високопарни академични и образователни звания, работата му в крайна сметка се свеждаше до това да събира пари. Точка. Парите бяха — а вероятно и следваше да са — основната му грижа. Доколкото съм успял да установя, най-успешните ректори често са именно онези, които са наясно с тази си функция и не я обременяват с друг прицелен нависоко дневен ред. Така че според горното определение ректорът Трип всъщност се справяше доста добре.