Харлан Кобен - Шест години

— Казвал ли си другиму за всичко това? — попита Трип, след като не му отговорих.

— На полицаите казах, но те май не ми повярваха.

Той се облегна назад и взе да опъва долната си устна. Усещах за какво си мисли: каква ще е реакцията на студентите, родителите им и важните бивши випускници, ако научат, че в кампуса са влезли въоръжени хора? И не само влезли, ами — ако приемеше, поне донякъде, че не го лъжа — взели, че и отвлекли преподавател и пребили студент.

— Ти, доколкото разбирам, по това време си бил доста на градус.

Пак се почна.

— Да — рекох.

— В средата на вътрешния двор е монтирана охранителна камера. Походката ти според нея е била не по права линия, а по-скоро си криволичил като змия.

— Човек като препие, обикновено така се движи.

— Освен това имаме сведения, че си напуснал „Бар-библиотеката“ в един часа̀ след полунощ… а камерата те е заснела как залиташ из кампуса едва в три.

Пак зачаках мълчаливо.

— Къде беше през тези два часа?

— Какво значение има?

— Има, понеже разследвам нападение върху наш студент.

— Което, както знаем, е станало след три сутринта. Да не си мислиш, че съм го планирал в продължение на тези два часа?

— Сарказмът ти е съвсем неуместен в случая, Джейкъб. Въпросът е изключително сериозен.

Затворих очи и усетих как стаята се завъртя. Прав беше.

— Тръгнах си заедно с една млада дама. Това няма никаква връзка със случилото се. И при никакви обстоятелства не бих ударил Бари. Та той посещава всяка седмица кабинета ми.

— Да, и той се изказа в твоя защита. Подчерта, че си му любимият професор. Но в същото време аз съм длъжен да се съобразя с фактите, Джейкъб. Надявам се, че ме разбираш.

— Разбирам.

— Факт номер едно: бил си пиян.

— Е, то пиенето е едва ли не служебно задължение за всеки университетски преподавател. Не е ли така?

— Никак не е смешно.

— Затова пък е вярно. Не забравяй, че съм присъствал и у вас на партита. А и ти самият не се боиш да обърнеш по някоя и друга чаша.

— По този начин ни най-малко не подобряваш положението си.

— Не се и мъча. Целта ми е да се добера до истината — нищо повече.

— Добре. Факт номер две тогава: макар и да не конкретизираш нещата, излиза, че след пиенето си се отдал и на случаен секс.

— Напротив. Държа да ги конкретизирам. Най-вече факта, че тя има навършени тридесет години и не работи в университета. Нещо лошо да виждаш?

— Виждам това, че след тези два епизода се стига до нападение над наш студент.

— Не съм го нападнал аз.

— Но връзката е налице — каза той и се облегна назад. — И не ми остава никакъв друг избор, освен да те помоля да излезеш в платен отпуск.

— Затова, че съм се напил ли?

— Заради всичко, което се е случило.

— Но аз вече съм започнал цикъла си от лекции…

— Ще намерим заместник.

— И нося определена отговорност към студентите си. Не мога току-така да ги зарежа.

— А не трябваше ли — попита с доста остър тон той — всичко това да си го беше помислил, преди да се напиеш?

— Напиването не е престъпление.

— Но като се имат предвид последвалите твои деяния… — Гласът му затихна, но на устните му заигра усмивка. — Странно — рече.

— Кое?

— Чух, че преди години си имал конфликт с професор Трейнър. Нима не усещаш паралела?

Не му отговорих.

— Има една стара гръцка поговорка — продължи той. — Гърбавият никога не вижда собствената си гърбица.

— Много мъдро — кимнах.

— Ти хубаво се шегуваш, Джейкъб, но наистина ли се смяташ за невинен в случая?

Не бях сигурен какво точно да си мисля.

— Не съм казал, че съм невинен.

— А по-скоро двуличен? — И въздъхна доста пресилено. — Никак не ми е приятно, че постъпвам така спрямо теб, Джейкъб.

— „Но…“ — опитах се да му подскажа.

— Знаеш за какво „но“ става дума. Полицията разследва ли твоето твърдение?

Не бях убеден как точно се предполага да му отговоря, затова заложих на истината.

— Нямам представа.

— В такъв случай може би ще е най-добре да си вземеш отпуск, докато нещата се изяснят.

Понечих да изразя несъгласие, но се възпрях. Прав беше. Независимо от всичките политически и правни аспекти на случая. Голата истина беше, че действително създавах опасност за студентите ни. Действията ми всъщност бяха довели до сериозното нараняване на един от тях. Можех да си измислям купища оправдания, но ако бях изпълнил обещанието си към Натали, Бари нямаше да е сега в болница с натрошени лицеви кости.

Нима бях готов да рискувам нещата да се повторят?