Харлан Кобен - Шест години

А и да не забравяме, че Боб все още се движеше някъде на свобода. И вероятно се кани да отмъсти за Ото или в най-лошия случай — да довърши започнатото или да ликвидира свидетеля. Нямаше ли оставането ми да постави в опасност здравето на студентите ми?

Професор Трип взе да подрежда листата върху бюрото си — недвусмислен знак, че разговорът ни е приключил.

— Събирай си багажа — рече. — И до един час да си напуснал кампуса.

На другия ден към обяд пристигнах повторно в Палмето Блъф. Почуках на вратата на дом в тиха задънена улица. Отвори ми с тъжна усмивка Дилия Сандерсън — вдовицата на Тод Сандерсън, ако може така да се каже, — хубава, яка селянка, според някои разбирания, с остри черти и едри ръце.

— Много ви благодаря, че си направихте труда да дойдете дотук, професоре.

— Ама моля ви се — отвърнах, прободен леко от угризения. — И ме наричайте Джейк.

Тя се отдръпна настрана да ме пропусне да вляза. Хубава къща в онзи модерен неовикториански стил, който, изглежда, е последният вик на модата в най-новите жилищни квартали. Задната част на имота опираше в местното игрище за голф, което създаваше и зелена, и спокойна атмосфера.

— Не мога да ви опиша колко съм признателна за идването.

Ново пробождане.

— Ама моля ви. За мен е чест.

— И все пак университетът да прати цял професор да бие толкоз път…

— Е, не е чак толкова много — опитах се да се усмихна. — Пък и аз имах нужда да се пооткъсна малко.

— Така или иначе, много съм ви задължена — обяви Дилия Сандерсън. — Децата сега не са у дома. Накарах ги да тръгнат пак на училище. Траурът си е траур, но трябва да си намериш и друго занимание, не знам дали ме разбирате.

— Напълно — рекох.

Вчера, докато говорехме по телефона, умишлено избягвах да конкретизирам нещата. Казах й само, че съм професор от алма матер на Тод и че се надявам да мога да се отбия до тях да си поговорим за покойния й съпруг и да й изкажа съболезнованията си. Но наистина ли й бях намекнал, че в определен смисъл идвам и от името на университета? Реших да не разсейвам впечатлението й, поне засега.

— Ще пиете ли едно кафе? — попита ме.

Забелязал съм, че човек е склонен да се отпусне повече, ако се заеме с някое просто действие с цел да накара гостенина да се чувства по-удобно. Затова приех.

Стояхме прави във фоайето. Самите стаи, в които обикновено се канят посетителите, се намираха вдясно от нас. Жилищните помещения — всекидневната и кухнята — бяха вляво. Последвах я в кухнята с надеждата, че по-неофициалната обстановка би я предразположила повече към приказки.

Следи от скорошното влизане с взлом не личаха, но пък и аз какво ли очаквах да видя? Кръв по пода ли? Или обърнати мебели? Зеещи чекмеджета? Жълта полицейска лента?

Модерно обзаведената кухня беше обширна и преливаше в още по-модерна и по-обширна „медийна“ стая. На стената висеше огромен телевизор. По дивана бяха разхвърляни куп дистанционни и контролери за ексбокс. Представете си, че и аз знам какво е ексбокс. И дори притежавам такъв. И съм страшно запален по играта „Куортърбек“. Заклеймете ме, ако смятате за необходимо.

Тя се отправи към кафемашината — от онези с индивидуалните филтри. А аз приседнах на високо столче до гранитния барплот. След което тя извади изненадващо голяма колекция от най-разнообразни смески кафе.

— Коя предпочитате? — попита ме.

— Оставям на вас да изберете — рекох.

— Бас държа, че си падате по силните кафета.

— И ще го спечелите, ако се хванете.

Тя отвори машината и пъхна вътре торбичка с надпис „Авиационно гориво“. Машината като да изяде торбичката и изпика кафето. Да му приседне на човек от такива сравнения.

— Черно ли го пиете? — попита ме.

— Е, не чак толкова силно — рекох и я помолих за малко мляко и подсладител.

— Нямате вид на университетски професор — отбеляза, докато ми подаваше чашата.

Не ми е за пръв път да го чувам.

— Дадох си сакото от туид на химическо чистене — отвърнах. И добавих: — Безкрайно съжалявам за преживяната от вас загуба.

— Благодаря.

Отпих от кафето. Какво всъщност търсех тук? Най-вече да се убедя дали Тод на Дилия Сандерсън е едно и също лице с онзи Тод, на Натали. И ако е бил един и същ човек, как го е постигнал? Какво следваше сега от това, че е умрял? И какви ли тайни криеше седналата насреща ми жена?

Никаква представа нямах, но вече бях готов да рискувам до определена степен. Дори ако ми се наложеше да я попритисна. Не че щеше да ми е приятно да притеснявам жена, която толкова очевидно скърби. Независимо от всичко, което можеше да се е случило — а не бях в състояние да гадая дори, — съвсем ясно си личеше колко страда Дилия Сандерсън: посърнало лице, леко провиснали рамене, разбит поглед.