Харлан Кобен - Шест години

— Сядай, Джейкъб — каза Трип, докато гледаше покрай мен към полицайката Стемър. — Ивлин, затворѝ вратата след себе си, ако обичаш.

Изпълних нареждането му, Ивлин Стемър също.

Трип се настани зад претруфеното си бюро. Голямо бюро — прекалено голямо, прекалено корпоративно и издуло се от важност. Изпадна ли в злобарско настроение, склонен съм да забелязвам, че бюрото на човека, не по-малко от колата му, често е… как да го кажа… проява на компенсация. Трип сключи пръсти върху бюрото, достатъчно голямо, за да служи за хеликоптерна площадка, и каза:

— Имаш вида на човек минал през ада, Джейкъб.

Прехапах дежурния си отговор „А пък оня да го беше видял на какво прилича“, тъй като в конкретния случай щеше да е съвсем сериозна проява на пошъл вкус.

— Снощи стоях до късно.

— Имаш вид на пострадал.

— Нищо ми няма.

— Няма да е зле да се прегледаш.

— Вече го направих. — И се наместих на стола. От лекарствата всичко ми се виждаше мъгляво, все едно пред очите ми бяха сложили тънки парчета марля. — За какво си искал да ме видиш, Джак?

Той разпери за миг ръце, после ги върна върху бюрото.

— Би ли ми разказал какво ти се случи снощи?

— Какво да ми се е случило снощи? — попитах.

— Ти кажи.

А, на тая ли игра ще играем, значи? Добре. Започвам аз.

— Снощи с един приятел отидохме на бар. Попрекалихме. Като се прибирах у дома, двама души ми скочиха. И… ъъ… ме отвлякоха.

— Двама души те отвлякоха? — ококори се Трип.

— Да.

— Познаваш ли ги?

— Твърдяха, че се казвали Боб и Ото.

— Боб и Ото, значи?

— Така се представиха.

— И къде са сега тия двамата?

— Нямам идея.

— Не са ли ги задържали?

— Не са.

— Но ти си подал оплакване в полицията, предполагам?

— Да — рекох. — Няма ли все пак да ми кажеш за какво е целият този разпит?

Трип вдигна ръце, сякаш изведнъж бе осъзнал, че повърхността на бюрото е лепкава. После събра длани и остави върховете на пръстите му да отскочат едни от други.

— Познаваш ли студент на име Бари Уоткинс?

Сърцето ми се преобърна.

— Да не му се е случило нещо?

— Познаваш ли го?

— Да, един от двамата, дето ме нападнаха, го удари с юмрук в лицето.

— Ясно — провлачи Трип по начин, който подсказваше, че нищо не му е ясно. — И кога стана това?

— Докато стояхме до вана. Бари ме извика по име и се затича към мен. Но преди да успея да се извърна, единият от ония го тресна. Какво му е на Бари?

Върховете на пръстите му поотскачаха още известно време.

— В болница е, с натрошени лицеви кости. От удара е получил доста сериозни поражения.

— По дяволите — втрещих се.

— Родителите му са силно разстроени. Обмислят дали да не заведат дело.

Дело — думата, която всява терор в сърцето на всеки бюрократ. Почти бях готов да чуя и музика от някой смотан филм на ужасите.

— Бари Уоткинс не си спомня да е видял други двама мъже. Помни само как те е повикал и как се е затичал към теб — нищо повече. А други двама студенти са те видели как си побягнал в някакъв ван.

— Не съм бягал. Бях най-отзад.

— Ясно — каза той със същия тон. — Когато двамата студенти дошли, заварили Бари да кърви проснат на земята, а ти си отпрашил с автомобила.

— Не го карах аз. Аз бях отзад.

— Ясно.

Пак това „ясно“. Приведох се по-близо към него. Бюрото беше абсолютно празно, с изключение на една необичайно подредена купчинка листа и, разбира се, задължителната снимка с русата съпруга, двете сладки дечица и кучето с провиснал перчем като на самия Трип. Нищо друго. Огромно бюро. Без нищо отгоре му.

— Исках те да се махнат колкото се може по-далеч от кампуса — казах. — Особено след склонността към насилие, която бяха проявили. Затова не им се съпротивлявах.

— Под „те“, предполагам, имаш предвид двамата, които… те отвличаха ли?

— Да.

— И кои бяха те?

— Не ги познавам.

— И защо им трябваше да те отвличат? За откуп ли?

— Съмнявам се — рекох и си дадох сметка колко шантаво звучеше всичко. — Единият бе влязъл с взлом у дома ми. Вторият чакаше във вана. И ме принудиха да тръгна с тях.

— Ти си много едър човек. Мощен. Със заплашителна физика.

Мълчах и чаках.

— Те как те убедиха да тръгнеш с тях?

Прескочих подробността за Натали, а вместо нея му хвърлих бомбата:

— Бяха въоръжени.

— С пистолети ли? — облещи се отново Трип.

— Да.

— Истински?

— Да. Истински пистолети бяха.

— Откъде знаеш?

Реших, че е безсмислено да му споменавам, че единият беше стрелял по мен. Интересно дали от полицията не бяха намерили гилзи покрай шосето. Ще трябва да ги попитам.