Харлан Кобен - Шест години

И изведнъж ръстовото и тегловото ми предимство изгубиха значението си.

Тръгна към мен, насочил напред острия ръб на ножа. Усетих, че ме е блокирал в ъгъла. Пистолетът не се виждаше. Нямаше начин да му скоча, без междувременно да ме накълца хубаво. Така че ми оставаше само един изход.

Чувстваш ли се несигурен, изпробвай пак онова, което е подействало.

Извърнах се и халосах Боб по тила.

Ванът пак залитна, а двамата с Ото полетяхме. С приземяването си видях път за атака. Наведох глава и се хвърлих напред. Ото все още държеше макетния нож. Замахна с него, но успях да хвана китката му. И пак опитах да се възползвам от тегловото си преимущество.

На Боб обаче сега му беше по-трудно да овладее возилото.

Двамата с Ото се затъркаляхме по пода. Не пусках с едната си ръка китката му. Обхванах тялото му с краката си. Забих свободната си ръка в шията на Ото в стремеж да докопам трахеята му. Опита се да ме блокира с брадичка. Но ръката ми си остана опряна във врата му. Що не можех поне мъничко по-навътре да я вкарам…

И точно тогава Боб наби спирачките. Ванът се закова на място. Инерцията повдигна двама ни с Ото във въздуха, после ни тръшна върху пода. Ръката ми обаче през цялото време беше опряна в гръкляна му. Представете си само: моите килограми плюс ускорението на автомобила, плюс внезапното спиране — уравнение, в което ръката ми се превърна в каменарски чук.

Хрущящият звук, като от чупещи се десетки мокри клонки, прозвуча ужасно. Отовата трахея се сплеска, сякаш беше от папиемаше. А ръката ми се удари в нещо твърдо — усетих пода на автомобила дори през кожата и хрущялите на врата му. Тялото му изведнъж се отпусна. Погледнах красивото му манекенско лице. Очите му бяха отворени, но този път не само изглеждаха безжизнени, а наистина бяха лишени без живот.

За миг изпитах надеждата да ги видя как мигат. Не мигнаха.

Ото беше мъртъв.

Оттърколих се от него.

— Ото? — провикна се от шофьорското място Боб. И го видях как посегна към джоба си. Помислих си, че бърка за пистолет, но нямах никакво желание да изчакам да видя дали съм прав. Посегнах към ключалката на задната врата и я щракнах. После вдигнах дръжката и едва с отварянето на вратата погледнах да видя какво става зад мен.

Да, Боб наистина държеше пистолет и вече го беше насочил към мен.

Присвих се в мига, в който куршумът изсвистя над главата ми. Край на илюзията, че им трябвам жив. Изтърколих се през задната врата на вана и паднах с пълна сила върху дясното си рамо. Видях насочилите се към мен фарове. Очите ми се разшириха. Право към мен фучеше автомобил.

Свих се и пак се изтъркалях. Изпищяха гуми. Колата мина толкова близо, че усетих прахоляка, който гумите й хвърлиха в лицето ми. Изсвириха клаксони. Някой изруга.

Ванът на Боб отново се задвижи. Обзе ме чувство на облекчение. Издрапах до сравнително по-безопасния ляв банкет. При такъв усилен трафик предположих, че Боб няма да посмее да остане.

Не познах.

Сега ванът беше на същия банкет, на който бях и аз, само на двадесетина метра оттам, където се бях пльоснал.

Боб скочи от шофьорската седалка с пистолета в ръка. Останал бях без капка сила. Имах чувството, че не мога да помръдна. Но установих следната истина: в присъствието на човек с пистолет неща от рода на болката и изтощението стават най-малкото второстепенни.

И пак имах само един изход.

Скочих право в крайпътния храсталак. Без да се оглеждам предварително. Без да проверя какво има в него. Просто скочих. В тъмното обаче не бях забелязал наклона на терена. Затъркалях се през шубраците и оставих земното притегляне да ме отнесе все по-далеч от шосето. Очаквах всеки момент да стигна до долния край на насипа, но ми се наложи да почакам известно време.

Търкалях се дълго и яко. Главата ми тресна в скала. Краката ми се блъснаха в дърво. Ребрата ми се удариха… де да знам в какво. Търкалях се през храсталака, търкалях се, търкалях се, докато в един момент очите ми се затвориха, а светът стана черен и неподвижен.

В мига, в който видях фаровете, изстенах и направих нов опит да продължа да се търкалям. Но фаровете не ме оставиха, а ме последваха.

— Сър?

Осъзнах, че лежа по гръб и гледам право нагоре. Ама че странна работа. Как може кола да се приближава с насочени в очите ми фарове, след като над мен е само небето? Вдигнах ръка да засенча очите си. През рамото ми премина мълниеносна болка.

— Добре ли сте, сър?

Закрих очите си и ги присвих. Двата фара се сляха в един лъч на фенерче. Насочилият го човек го отмести настрана. Примигах и установих, че над мен се е надвесил полицай. Изправих се бавно в седнало положение, докато цялото ми тяло крещеше от възмущение.