Харлан Кобен - Шест години

— Къде съм? — попитах.

— Не знаете ли къде сте?

Завъртях глава, дано мозъкът ми се проясни. Около мен беше пълен мрак. Лежах в някакви храсти. За миг си спомних как като първокурсник бях прекарал една нощ върху някакъв храст след дължащо се на неопитност напиване.

— Как се казвате, сър? — попита полицаят.

— Джейк Фишър.

— Пил ли сте тази вечер, господин Фишър?

— Бях нападнат — рекох.

— Нападнат?

— От двама души с пистолети.

— Господин Фишър?

— Слушам ви.

— Пил ли сте тази вечер? — повтори въпроса си той с тон „покровителствено търпелив полицай“.

— Пих. Много по-рано.

— Да ви се представя, господин Фишър: Джон Онг от щатската пътна полиция. Доколкото виждам, имате наранявания. Искате ли да ви откарам в болница?

Напъвах се да се съсредоточа. Всяка моя мозъчна вълна̀ като че се разкривяваше, минавайки през някаква гофрирана пластмаса.

— Не съм сигурен.

— Смятам да извикам линейка.

— Не е необходимо според мен. Къде се намирам? — огледах се.

— Бихте ли се легитимирали, господин Фишър?

— Разбира се. — Посегнах към задния си джоб, после се сетих, че бях подхвърлил портфейла и телефона си върху предната седалка за пътника, до Боб. — Откраднаха ми ги.

— Кои?

— Двамата ми нападатели.

— Онези с пистолетите ли?

— Същите.

— Значи е било въоръжен грабеж?

— Не беше.

Образите взеха да изскачат пред очите ми: ръката ми, затискаща гърлото на Ото, макетния нож в ръката му, сандъчето с инструменти, белезниците, онзи чист, ужасен, парализиращ страх, внезапното спиране, хрущенето на трошещи се съчки от дихателната му тръба. Затворих очи и се опитах да ги прогоня.

А после казах, по-скоро на себе си, отколкото на служителя от щатската пътна полиция Онг:

— Единия го убих.

— Моля?

Сълзите вече преливаха от очите ми. Не знаех как да постъпя. Вярно, бях убил човек, но всъщност ставаше дума и за нещастен случай, и за самоотбрана. Задължително трябваше да обясня всичко това. Нямаше смисъл да го тая в себе си. Само можех да си навредя. Много от завършващите политология студенти бяха изкарали и първите семестри по право. Голяма част от колегите ми преподаватели бяха даже взели докторат по юридическите науки и се бяха сдобили с адвокатски права. Така че знаех сума ти неща в областта на конституционното право, правата на личността и механизмите на правораздавателната ни система. Казано най-просто: трябва да си мериш приказките. Звънне ли веднъж камбаната, звъна не можеш го спря. А на мен ми напираше отвътре да говоря. Налагаше ми се да говоря. Но не биваше в никакъв случай да сея наляво-надясно признания, че съм извършил убийство.

Чух вой на сирени и видях как линейката пристигна.

Полицаят Джон Онг отново насочи фенерчето си в очите ми. Този път не можеше да става дума за случайност.

— Господин Фишър?

— Искам да се обадя на адвоката си — отвърнах.

Не че си имам адвокат.

Все пак да не забравяме, че съм университетски професор, неженен, без криминално минало и разполагащ със силно ограничени средства. За какво ми е и адвокат да издържам?

— Добре. Имам и добри вести, и лоши — обяви Бенедикт.

Защото вместо на адвокат се бях обадил на Бенедикт. Той още нямаше адвокатски права, но беше завършил право в Станфорд. Аз седях на една носилка на колела, покрита с нещо като амбалажна хартия. Бях в спешната приемна на някаква малка болница. Дежурният лекар — изглеждащ не по-малко изтощен от мен — постанови, че вероятно съм получил сътресение на мозъка. И вероятно беше прав, ако съдех по болките в главата ми. Освен това бях получил и куп контузии, порезни рани и може би навяхване. Не можа обаче да намери обяснение за разкъсванията от ухапване. Успоредно със затихващите изблици на адреналин, болката ставаше все по-силна и самоуверена. Така че лекарят обеща да ми изпише малко перкоцет.

— Разправяй — рекох.

— Добрата новина е, че според полицаите съвсем си изперколясал, така че не вярват на нито една твоя дума.

— А коя е лошата?

— Склонен съм да се съглася с тяхното мнение, макар че добавям към него и силната вероятност да си имал причинена от алкохола халюцинация.

— Но мен наистина ме нападнаха.

— Това вече го чух — каза Бенедикт. — Двама души, пистолети, ван, някакви там бормашини.

— Ръчни инструменти. За електрически бормашини не съм споменавал.

— Добре де, няма значение. Но ти доста голямо количество изпи, после взе да се държиш особено.