Харлан Кобен - Шест години

— Не знам как по-деликатно да ви запитам… — подхванах.

И млъкнах с надеждата, че тя ще поеме стръвта. Както и стана.

— Но ви интересува как точно почина, нали?

— Не желая ни най-малко да изглеждам любопитен…

— Не се притеснявайте.

— Според вестниците, било станало по време на обир с взлом.

Кръвта се отцеди от лицето й. И тя се извърна към кафемашината. Завъртя едно пакетче смес в ръка, после го изтърва, след него взе друго.

— Извинявайте — казах. — Няма да говорим за това, ако ви е тежко.

— Не беше обир.

Мълчах.

— Така и не бяха откраднали нищо. Което, поне за мен, не е обичайно. Ако е било обир, нямало ли е да вземат нещо все пак? А те само…

И затвори с удар капачката на кафемашината.

— Те ли? — попитах.

— Не ви разбрах.

— Казахте „те“. Значи ли това, че не е бил сам човек?

— Нямам представа — каза тя, все още загърбила ме. — От полицията не желаят да правят предположения. Но аз просто не виждам как сам един човек би успял… — при което главата й клюмна. Стори ми се, че видях и коленете й да се подгъват. Надигнах се и понечих да се приближа до нея, но пък кой съм аз, дявол ме взел? Спрях се и тихичко се върнах на стола си.

— Тук сме уж на сигурно място. В затворен жилищен комплекс. До който лоши хора нямат достъп.

Самият комплекс беше огромен — сума ти хектари умишлено създадена отдалеченост. И наистина имаше охраняван вход: малка будка за пазач и стоманена бариера, която се вдига, за да те пропусне, включвана от взет под наем полицай, който ти кимва и натиска копчета. Съвсем недостатъчно, за да предотврати влизането на нежелани лица, особено ако са си наумили твърдо да влязат. Бариерата можеше евентуално да възпре някой, който търси да стори дребна беля. Или да затрудни влизането му дотолкова, че да го накара да търси друго място, където би му било по-лесно да се намъкне. Но за никаква по-сериозна охрана не можеше да става дума. В никакъв случай. Бариерата беше по-скоро за парлама.

— Та какво ви кара да мислите, че не е бил само един човек?

— Ами… не мога да си представя как сам човек може да причини толкова много щети.

— В какъв смисъл?

Тя завъртя глава, избърса с пръст едното си око, после и другото. И се извърна с лице към мен.

— Дайте да си говорим за нещо друго.

Идеше ми да я притисна, но очевидно щеше да е безполезно. Все пак бях университетски професор от бившата алма матер на покойния й съпруг. Да не говорим, че освен това съм и човек, ако мога така да се изразя. Явно трябваше да отстъпя и да потърся друг начин.

Изправих се по възможно най-кроткия начин и се доближих до хладилника. Върху вратата му беше закрепен с магнитчета цял колаж от семейни снимки. Прекрасно незабележителни по своята същност, със съдържание, което не беше никак трудно да се предугади: риболовен излет, посещение в Дисни Уърлд, танцови рецитали, плажна снимка на Коледа, концерти на училищни празници, раздавания на свидетелства в края на учебни години. Пълна колекция от дребни жалонни житейски събития. Наклоних се и заразглеждах всички налични изображения на лицето на Тод.

За един и същ човек ли ставаше дума, в края на краищата?

На всички снимки до една Тод беше гладко обръснат. А онзи, който аз бях видял, беше досадно брадясал, според тогавашната мода. Не че не можеш да брадясаш само за няколко дни, но ми се струваше доста необичайно, все пак. И за кой ли път си зададох въпроса: това ли е човекът, който видях да се жени за Натали?

Усещах погледа на Дилия в гърба ми.

— Имах веднъж възможността да се срещна със съпруга ви — рекох.

— О?

— Преди шест години — казах, извръщайки се към нея.

Тя взе кафето си — явно го пиеше черно — и седна на друго високо столче.

— Къде?

— Във Върмонт — отвърнах, без да отмествам погледа си от нея.

Не забелязах някакво внезапно потръпване или нещо от този род, но лицето й все пак леко се сбръчка.

— Във Върмонт ли?

— Да. В градче на име Крафтборо.

— Сигурен ли сте, че е бил Тод?

— Към края на август беше — уточних. — Бях там на творчески курорт.

Объркването й стана несъмнено.

— Не помня Тод да е ходил някога във Върмонт.

— Преди шест години — повторих. — През август.

— Да, вече го споменахте веднъж. — В гласа й се появи лек намек на досада.

— Но не изглеждаше точно като на тези снимки — рекох и посочих хладилника.

— Не ви разбирам напълно.

— Беше с по-дълга коса — поясних. — И с набола брада.

— Тод ли?

— Да.

Тя обмисли думите ми и лека усмивка си проправи път към устните й.