— Май започвам да схващам.
— Кое да схващате.
— Защо ви е трябвало да биете целия този път дотук.
Изгарях от нетърпение да чуя съображенията й.
— Досега нещо не ми се връзваше. Тод никога не се проявяваше активно като бивш випускник на университета. Така че не можех да си обясня този внезапен голям интерес към него. Сега ми говорите и за някакъв човек във Върмонт… — Млъкна и сви рамене. — Бъркате съпруга ми с друг. С онзи Тод, с когото сте се запознали във Върмонт.
— Не. Почти съм убеден, че беше…
— На Тод кракът му не е стъпвал във Върмонт. Гарантирам ви. А през последните осем години прекарваше всеки месец август в Африка, където ходеше да оперира бедни хора. Освен това се бръснеше ежедневно. Дори и в неделите, когато спеше до късно. Ден не е пропускал да не се обръсне.
Пак огледах снимките по хладилника. Това ли е отговорът? Възможно ли е да е толкова елементарен? Значи, съм се припознал. И преди бях допускал такава вероятност, но сега най-сетне бях почти готов да я призная.
В известен смисъл нещата не се променяха особено. Имейлът от Натали все още съществуваше. Съществуваха и Ото и Боб, и всичко, което ми се случи с тях. Но ето че сега май можех поне тази връзка да отметна като несъществувала.
Дилия вече ме изучаваше съвсем неприкрито.
— Какво има? Защо дойдохте всъщност?
Бръкнах в джоба си и извадих снимката на Натали. Колкото и да е странно, притежавах само една. Тя не обичаше да я снимат, та я бях щракнал, докато спеше. И аз не знам защо го направих. А може и да знам. Както и да е, подадох снимката на Дилия Сандерсън и зачаках да видя реакцията й.
— Странно — каза тя.
— Кое?
— Очите й са затворени. — И вдигна погледа си към мен: — Вие ли я снимахте?
— Да.
— Докато е спяла?
— Да. Познавате ли я?
— Не. — Пак се загледа в снимката. — Тя значи много за вас, нали?
— Да.
— И коя е тя?
Предната врата се отвори.
— Мамо?
Тя остави фотографията и се обърна към гласа.
— Ерик? Какво е станало? Защо се връщаш толкова рано?
Тръгнах подире й по коридора. Помнех сина й от погребението, където беше произнесъл слово. А той погледна покрай майка си и заби очи в мен.
— Кой е този човек? — Тонът му беше изненадващо враждебен, сякаш подозираше, че съм дошъл, за да изнудвам майка му или нещо подобно.
— Това е професор Фишър от Ланфорд — каза тя. — Дойде да поговорим за баща ти.
— Какво да си говорите?
— Просто да поднеса съболезнованията си — рекох и се ръкувах с младежа. — Искрено съжалявам за загубата ви. Казвам го и от името на целия университет.
Той се здрависа с мен, но нищо повече не каза. Стояхме и тримата във входното преддверие, все едно бяхме трима непознати на коктейл, чувстващи се неловко поради това, че не са били представени един на друг. По някое време Ерик наруши мълчанието:
— Не мога да намеря футболните си обувки.
— Последния път останаха в колата.
— Хубаво. Вземам ги и изчезвам.
И хукна навън. Останахме да го гледаме, вероятно замислени и двамата за предстоящото му бъдеще без баща. Нямаше какво повече да науча тук. Най-добре щеше да е да оставя семейството им на мира.
— Ще тръгвам — рекох. — Благодаря за времето, което ми отделихте.
— Моля, моля.
Извръщайки се към изхода, погледът ми премина през всекидневната.
И ми спря сърцето.
— Професор Фишър?
Държах топката на вратата. Минаха секунди. Нямам представа колко точно. Нито завъртях топката, нито помръднах, не дишах дори. Погледът ми се беше забил на насрещната стена на всекидневната, отвъд ориенталския килим, в едно място точно над камината.
И пак гласът на Дилия Сандерсън:
— Професоре?
Гласът й като че идеше от много далеч.
По някое време успях да пусна топката, да вляза във всекидневната, да прекося ориенталския килим и да прикова погледа си точно над камината. По петите ми дойде и Дилия Сандерсън.
— Добре ли сте?
Не, изобщо не бях добре. И не бях се припознал. Каквито и съмнения да имах до този момент, всичките се бяха изпарили. Никакви съвпадения, никакви грешки, никакви съмнения: тъкмо този Тод Сандерсън бях видял да се жени за Натали преди шест години.
По-скоро усетих, отколкото видях, че Дилия Сандерсън стои до мен.
— Винаги ме трогва — каза. — С часове мога да я гледам и всеки път намирам по нещо ново.
Напълно я разбирах. Ето я къпещата едната страна мека утринна светлина; ето я розовостта, която съпровожда пукането на зората. И тъмните прозорци, създаващи впечатлението, че колибата някога е била уютна, но са я напуснали.
Читать дальше