Харлан Кобен - Шест години

— Ти наистина ли разправи и за това на полицията?

— В началото. После Бенедикт ме подсети, че не бивало да си признавам за убийството, независимо че е станало в самозащита.

— Ти с Бенедикт ли се съветваш по правните въпроси?

Свих рамене. И пак си рекох, че най-добре би било да си мълча. Не е като да не ме бяха предупредили, нали? Пък и обещание бях дал. Шента се облегна на стола си и отпи от коктейла. Дойде сервитьорката да ме попита какво ще желая. Посочих й плодовия коктейл, но казах, че моя го искам „девствен“. И аз не знам защо. Но мразя плодовите напитки.

— И какво по-точно научи за Натали? — попитах.

— Вече ти казах.

— О, да, забравих: „хич, въобще, кръгла нула“. И за какво тогава трябваше да ме виждаш?

Донесоха и сандвича с гъби портобело, а за мен пуешкото с маруля и домат върху ръжен хляб.

— Позволих си да ти го поръчам предварително — рече Шента.

Изобщо не се докоснах до сандвича.

— Какво става, Шента?

— И аз точно това искам да знам. Как се запознахте с Натали?

— Какво значение има?

— Направи ми удоволствие и ми разкажи.

Както винаги, тя задаваше всички въпроси, а аз давах всички отговори. Обясних й как се бяхме запознали на творческите курорти във Върмонт преди шест години.

— И какво ти каза тя за баща си?

— Само това, че бил починал.

— И нищо друго? — не откъсваше очи от мен Шента.

— В смисъл?

— Ами например… — забели очи тя и сви театрално рамене, — че е бил професор в университета ни.

— Баща й ли? — ококорих се.

— Ъхъ.

— Баща й — професор в Ланфорд?

— Не. В ресторанта на Джуди — забели още повече очи Шента. — Естествено, че в Ланфорд.

— Кога? — попитах, все още замаян.

— Постъпил преди тридесетина години. Преподавал в продължение на седем. В катедрата по политология.

— Занасяш ли се?

— Да, бе. И точно затова те викнах тук. Щото умирам да се занасям.

Взех да смятам наум. Значи, Натали е била съвсем малка, когато баща й е почнал да преподава тук. И е била още на детска възраст, когато е напуснал. Може и изобщо да не е помнела, че е живяла тук. И затова нищо не ми беше казала по въпроса. Но възможно ли е дори да не е чувала този факт? Не се ли предполага да ми беше казала „Хей, ти знаеш ли, че и баща ми е преподавал там. И то в твоята катедра“.

Сетих се и как дойде да разгледа кампуса със слънчевите си очила и с капелата; и как искаше да види колкото се може повече неща и колко замислена беше, докато се разхождахме по ливадата.

— Защо не ми го е споменавала? — попитах на глас.

— Нямам представа.

— Уволнили ли са го? И къде са отишли оттук?

Тя само вдигна рамене.

— По-добре би било да попиташ защо майка й се е върнала към моминското си име.

— Моля?

— Баща й се е казвал Арон Клайнър. Ейвъри е моминското име на майката на Натали. Тя е почнала да го използва наново не само за себе си, но променила и фамилните имена и на Натали, и на Джули.

— Чакай, чакай. Кога, казваш, е починал баща й?

— Тя и това ли не ти е споменала?

— Останал бях с впечатлението, че е било много отдавна. А може това, че е починал, да е било и причината да напуснат кампуса.

— Съмнявам се, Джейк — засмя се Шента.

— Защо?

— Защото точно тук нещата започват да стават интересни. Точно по това татенцето прилича на своята дъщеричка.

Дума не обелих.

— Никъде не е записано, че изобщо е умрял.

— Къде е тогава? — преглътнах.

— Каквато дъщерята, такъв и бащата, Джейк.

— Какво, по дяволите, означава това? — Но май вече почвах да се досещам.

— Потърсих да открия къде се намира сега професор Арон Клайнър — каза Шента. — И познай какво установих?

Замръзнах в очакване.

— Точно така: нищичко, хич, въобще, кръгла нула. Откакто е напуснал Ланфорд преди четвърт век, професор Арон Клайнър не е оставил след себе си абсолютно никаква следа.

В университетската библиотека изрових стари годишници.

Съхранявали ги бяха в мазето. Воняха на мухъл. Гланцираните страници се бяха сплъстили, та трябваше да ги отделям една по една. Но най-после го открих: професор Арон Клайнър. Доста незабележителна снимка. Добре изглеждащ мъж, общо взето, с обичайната натегната усмивка, целяща да изрази щастие, но по-скоро излъчваща неудобство. Взрях се да открия някаква прилика с Натали. Може би имаше нещо. Трудно беше да се каже. Както знаем, мисълта понякога се самозаблуждава.

Склонни сме да виждаме онова, което ни се иска.

Изследвах лицето така, сякаш очаквах да намеря в него някакъв отговор. Но така и не го получих. Прегледах и останалите годишници. Нищо повече не открих. Прехвърлих страниците, посветени на катедрата по политология, докато по едно време не попаднах на групова снимка пред „Кларк Хаус“. А на нея — целият преподавателски и помощен персонал. Самият професор Клайнър се беше наредил до шефа на катедрата Малкълм Хюм. Усмивките на тази снимка бяха по-отпуснати, по-естествени. Госпожа Динсмор и тук изглеждаше на стотина години.