Харлан Кобен - Шест години

Погледнах джипиеса и установих, че до крайната ми точка остават още осемстотин метра. Още две отбивки. В гърдите ми взе да се прокрадва нещо като чувство за страх. Известно е, че определени животни и морски твари са способни да предусещат опасностите. Че в действителност чувстват опасностите, та дори и предстоящи природни бедствия, с нещо като радар за оцеляване или невидими пипала, способни да опипват какво става зад ъгъла. Сигурен съм, че някога в миналото и примитивният човек е притежавал подобна способност. И че все нещо ни е останало от това му умение. Може и да си седи неизползвано. Възможно е да закърнява поради неупотреба. И все пак под модерните ни панталони в цвят каки и официалната ни риза инстинктът на неандерталеца си стои на мястото.

Така че в момента спайдърменските ми сетива звъняха като опънати струни, както се изразяваха комиксите от детството ми.

Изключих фаровете и едва ли не опипом се присламчих в пълния мрак към бордюра. Ръбът на пътя не беше очертан с камъни, а асфалтът просто преминаваше в трева. Нямах представа какво точно се каня да сторя, но колкото повече разсъждавах, толкова повече се убеждавах, че малко извънредно внимание би било съвсем уместно.

Оттук нататък щях да продължа пеша.

Измъкнах се от колата. И едва след като затворих вратата и останах без осветлението от фаровете, си дадох сметка колко тъмно е наистина навсякъде. Нощта си беше буквално живо същество, което ме поглъщаше и ми закриваше очите. Застоях се на място за една-две минути, докато ми свикне зрението. Приспособяването на очите към тъмнината е несъмнено друг талант, който сме наследили от първобитния човек. И си позволих да тръгна чак когато взех да виждам на поне два-три метра пред себе си. Носех си и смартфона. Фрашкан беше с приложения, до които никога не бях опирал, но имаше и една съвършено полезна и най-несложна в техническо отношение функция — елементарно фенерче. Прищя ми се да го включа, но се отказах.

Ако наистина ме дебнеше някаква опасност — а аз нямах дори минимална представа що за опасност може да е и в каква форма, — щеше да е глупаво да издам присъствието си с фенерчето. Какъв смисъл щеше да има тогава това, че бях паркирал далеч и сега се прокрадвах на крак?

Спомените ми се върнаха към задната част на онзи ван и към действията, които по принуда бях предприел, за да избягам, и за които не изпитвах и капка угризения. Още хиляда пъти бих ги повторил, ако ми се наложеше. Но не се и съмнявах, че последните секунди на Ото щяха да ме измъчват насън, докато съм жив. Никога нямаше да забравя оня влажен шум на пречупващ се врат, онова усещане за поддаваща се кост и хрущял, преди да си замине нечий живот. Бях убил човек. Бях сложил края на човешко същество.

После мислите ми се прехвърлиха към Боб.

И забавих крачка. Какво ли е направил Боб, след като му избягах надолу по хълма? Сигурно се е върнал във вана, отпрашил е нанякъде, попътно се е отървал от трупа на Ото, а след това…

Дали пък няма да се опита да ме намери повторно?

И се сетих за напрегнатия глас на Куки. Какво ли пък иска тя да ми съобщи? И защо изведнъж толкова спешно? Защо ме вика да дойда дотук посред нощ, без да ми е дала възможност да обмисля действията си?

Вече бях съвсем близо до дома й. В няколко сгради светеха слаби светлини и им придаваха вид на призрачни фенери. Най-осветена беше последната къща в задънената улица.

Домът на Куки.

Минах вляво, да не ме види някой на светлината. Лампите на предната веранда бяха запалени, така че нямаше как оттам да се приближа. Особено ако исках да не ме забележат. Самата сграда беше едноетажна, разпростряла се нашироко, необичайно дълга и леко несиметрична, сякаш пристройките са били добавяни без предварително обмисляне. Привел се ниско, заобиколих към едната страна на къщата. Стремях се да не се показвам в осветените участъци. Последните десет метра ги минах с пълзене до най-силно осветения прозорец.

Дотук добре.

Стоях на четири крака под прозореца, стараех се да не мърдам и се напъвах да чуя какво става вътре. Нищо. На този свят, освен тишината, има и така наречената селска тишина — тишина, която можеш да докоснеш, тишина с плът и дълбочина. Точно този вид тишина ме беше обгърнала в момента — истинска, неподправена селска тишина.

Преместих леко центъра на тежестта си. Коленните ми стави изпукаха така силно, че направо разцепиха нощния покой. Поизправих се, но с все още присвити колене и с ръце върху бедрата. Подготвих се да се самоизтласкам нагоре като човешко бутало, та да мога да надникна през прозореца.