Харлан Кобен - Шест години

И видях Куки.

Седеше вдървена на дивана с изправен гръбнак и стиснати уста. До нея седеше партньорката й Дениз. Държаха се за ръка, но израженията им бяха бледи и опънати. Направо излъчваха талази от напрежение.

И без да е специалист по езика на тялото, човек моментално усещаше, че са силно притеснени. И само след секунди установих коя е причината.

На стола срещу тях седеше мъж.

С гръб към мен, та в началото виждах единствено темето му.

В първия момент се паникьосах: дали пък не е Боб?

Надигнах се с още няколко сантиметра, че да го разгледам по-хубаво. Нямаше смисъл. Облегалката на стола беше висока и тапицирана. А мъжът беше потънал в стола, та почти не се виждаше. Промъкнах се до другата страна на прозореца, така че лицето ми да е на показ в горната му лява четвъртина. И едва сега забелязах, че косата на онзи е прошарена и къдрава.

Не беше Боб. Категорично.

Мъжът приказваше нещо. Двете жени го слушаха съсредоточено и кимаха в унисон с думите му. Извъртях се и опрях ухо в прозореца. Стъклото беше студено. Така и не успявах да разбера какво точно говореше мъжът. Но когато пак погледнах вътре, той се беше привел леко напред, сякаш искаше да им подчертае някаква своя мисъл. Накрая наклони леко брадичката си точно толкова, колкото да му видя профила.

Сигурно в този момент съм ахнал на глас.

Мъжът имаше брадичка. Това беше ключът към загадката. Именно по брадичката го разпознах — и по къдравите коси. Мигновено в паметта ми изплува мигът, в който за пръв път бях зърнал Натали, седнала със слънчевите си очила на онзи стол. А вдясно от нея, същият този мъж с брадичката и къдравите коси.

Какво по…?

Брадатият стана от стола си, взе да крачи напред-назад и да размахва ядно ръце. Куки и Дениз се стегнаха още повече. Така здраво си стиснаха ръцете, че наистина забелязах как кокалчетата им побеляха. Но точно тогава мярнах и нещо друго, което буквално ме зашемети — нещо, което ми напомни едва ли не с физически удар, че правилно съм решил да разузная нещата, а не да се навра сляпо в тази ситуация.

Брадатият беше въоръжен.

Замръзнах така, както бях полуприклекнал. Дали от страх, или от преумора, но нозете ми се разтрепериха. Бавно се сниших. Ами сега?

Бягай, глупчо.

Да, това май щеше да е най-разумно. Да притичам до колата. Да викна полиция. Да ги оставя те да се разправят. И се опитах да си представя как ще се развие такъв сценарий. Първо, колко време щеше да им трябва на полицаите да стигнат дотук? Чакай! Щяха ли поначало да ми повярват? Ами ако първо се обадят по телефона на Куки и Дениз? Дали ще изкарат отряда за борба с тероризма? А и като се замислех, какво всъщност ставаше тук? Брадаткото отвлякъл ли е Куки и Дениз и накарал ли ги е насила да ме викнат — или са комбина в цялата история? И ако са комбина, какво ще стане, след като се обадя? Полицаите ще пристигнат, а Куки и Дениз ще отрекат категорично да има нещо нередно. Брадаткото ще скрие оръжието и ще се направи на ни лук ял, ни лук мирисал.

Добре де, а с каква алтернатива разполагам? Май все пак ще е най-добре да викна полицията, а?

Брадаткото не спираше да крачи насам-натам. Напрежението в стаята буквално я караше да пулсира като сърце. Онзи погледна часовника си. Извади мобилния си телефон и го вдигна пред устата си все, едно беше радиостанция. И рязко издаде някаква заповед.

Сега пък с кого разговаряше?

Опааа! — рекох си. Значи наоколо има още народ. Май ми е време да си вървя. Дали ще викам полиция, или няма, все тая. Но оня е въоръжен. А аз не съм.

Hasta luego, mofos 2 2 Довиждане, мадърфакърс (исп.-англ.). — Б.пр. .

Тъкмо хвърлях последен поглед през прозореца, когато зад гърба ми се чу кучешки лай. И замръзнах на място. Но не и Брадаткото. Той извърна рязко глава към лая — и съответно към мен, — все едно някой я беше дръпнал с конец.

И погледите ни се срещнаха през стъклото. За абсолютно кратко време — за една стотна от секундата, най-много за две — нито един от двама ни не шавна. Просто се гледахме шокирано, не знаейки как да тълкуваме видяното, но след това Брадаткото насочи оръжието към мен и дръпна спусъка.

Паднах назад в мига, в който куршумът раздроби прозореца.

Проснах се на земята. Отгоре ми се посипа дъжд от стъкълца. Кучето не млъкваше. Претърколих се, успях да се изпорежа по стъклата и се изправих на нозе.

— Стой!

Друг мъжки глас, откъм лявата ми страна. Не успях да разпозная гласа, но човекът беше на открито. Бягай оттук, рекох си. Нямаш време да мислиш, нито да се двоумиш. Така че хукнах с пълна газ в противоположната посока. С действащи като бутала нозе взех първия завой покрай ъгъла, почти спасил се.