Харлан Кобен - Шест години

Къде, по дяволите, се бях озовал?

Нямах време за разсъждения. Най-вероятно беше да съм в задния двор. Виждах гора. Предположих, че автомобилната алея и фасадата са зад гърба ми. Тръгнах нататък, но в същото време чух да се отваря предната врата. Оттам излязоха трима.

Ъъ!

Завъртях се кръгом и побягнах към гората. Мракът изцяло ме погълна. Пред себе си виждах на не повече от два-три метра, но не можех да си позволя да забавя крачка. Зад мен идваха тримата. И поне единият от тях беше въоръжен.

— Насам! — провикна се някой.

— Не може, Джед. Нали видя онова на екрана.

Така че продължих да бягам. С всичка сила, докато в един момент не налетях право в някакво дърво. И се чу глух удар, последван от вибрации, като в някой мултфилм. Мозъкът ми се раздрънча. А самият удар ме повали на земята. Болящата ме отпреди това глава направо запищя.

Тогава видях приближаващия се лъч на фенерче.

Изтъркалях се настрана с надеждата да се скрия зад нещо. Ударих с хълбок друго дърво. А може и същото да беше. Майната му. Острата болка отново ме проряза в главата ми. Претърколих се на противоположната страна, прилепен максимално близо до терена. Лъчът на фенерчето цепеше мрака над мен.

Чувах и идващите все по-наблизо стъпки.

Трябва да се отдалеча.

Откъм къщата се чу хрущене на гуми върху чакъл. По алеята се приближаваше автомобил.

— Джед?

Името бе произнесено с дрезгав шепот. Фенерчето замръзна намясто. После някой повторно извика Джед. Този път фенерчето угасна. Отново ме обгърна пълен мрак. И чух стъпките да се отдалечават.

Изправи се и бягай бе, глупако!

Но главата ми отказваше да се подчини. Останах на земята още секунда, после хвърлих поглед на старата ферма в далечината. За пръв път я видях отвън. И от изненада се вцепених. Пръстта под мен сякаш взе отново да пропада.

Пред очите ми беше основната сграда на курорта „Творческо презареждане“.

Бях попаднал в плен тъкмо в онази постройка, в която навремето бе живяла Натали.

Как, по дяволите, да разбирам всичко това?

Колата спря. Надигнах се само колкото да я погледна. А като я видях, ме обзе съвсем ново усещане на облекчение.

Пред мен беше полицейска патрулка.

Стана ми ясно и защо онези се бяха паникьосали. Хората на Джед бяха монтирали на портала охранителна камера. Благодарение на нея бяха видели, че полицията идва да ме спаси и бяха изпаднали в паника. Всичко си идваше намясто.

Запътих се към моите новодошли спасители. Сега вече Джед и хората му нямаше да посмеят да ме убият. Но когато почти стигнах до края на гората, само на трийсетина метра от полицейската кола, в главата ми се появи нова мисъл.

Откъде могат да знаят полицаите къде се намирам аз?

И изобщо откъде са разбрали, че съм закъсал? И ако са тръгнали да ме спасяват, защо толкова бавно пристигнаха? И какво беше накарало Джед да спомене, че са на „тяхна страна“? Забавих съвсем ход, чувството на облекчение постепенно се изпари, но на негово място в главата ми нахлуха нови въпроси. Защо Джед вървеше към полицейския автомобил ухилен до уши и махаше приветливо? Защо и излизащите от колата двама полицаи му махаха по същия приветлив начин? Как така взеха да се ръкуват приятелски и да се тупат по гърбовете като стари другарчета?

— Здрасти, Джед — провикна се единият.

Дявол да го вземе. Та това беше Малчо. А с него беше и Дългуча Джери. Реших, че ще е най-добре да остана намясто.

— Здравейте, момчета — отвърна Джед. — Как я карате?

— Всичко нормално. Ти кога се върна?

— Преди два-три дни. Какво става?

— Познаваш ли някой си Джейк Фишър? — попита Малчо.

Опа! Току-виж наистина са дошли да ме спасяват.

— Не се сещам от раз — отговори Джед. И другите бяха вече навън. И пак ръкувания и пляскания по гърба. — А вие, момчета, знаете ли… Как впрочем каза, че му е името на онзи?

— Джейкъб Фишър.

Единодушно въртене на глави и отричане да познават такова лице.

— Щото се получи сводка, че го издирват — поясни Малчо. — Професор бил. Ама май е убил човек.

Кръвта ми се смрази.

— Глупакът дори направил самопризнание — допълни Дългуча Джери.

— Опасен тип ще да е — заключи Джед. — Но не виждам каква връзка може да има с нас.

— Като начало, преди два дни го заварихме тук. Искаше да влезе в имота ти.

— В моя имот ли?

— Ъхъ. Но сега сме дошли по съвсем друга работа.

Свих се зад храсталака и взех да се чудя как да постъпя по-нататък.

— Следим с джипиеса клетъчния му телефон — каза Малчо.