Харлан Кобен - Шест години

Нищо друго, освен идващите все по-наблизо стъпки.

Чакай, чакай! Ако някой ме е видял, защо не извика другите? Току-виж ми се разминало. Може да му се е сторило, че съм дърво или нещо друго.

Ами ако човекът си мълчи, понеже се е заканил да ме застреля?

Наложих си да преценя хладнокръвно ситуацията. Да речем, че ме е видял Джед. Той би ли викнал? Не. Защото ако викне, току-виж съм побягнал, след което подире ми ще се впуснат и Малчо с Дългуча Джери и това само ще го затрудни да ме гръмне. А какво би направил? Ако наистина ме е видял, значи знае, че съм се скрил точно зад това дърво и сега сигурно се промъква крадешком към мен с пръст на спусъка и…

Тряс!

Стъпките ставаха все по-шумни.

Примитивният ми обонятелен мозък се напъна да направи пак бърза преценка — нали веднъж се бях спасил по този начин, — но след миг-два озорване на невроните до пръсване стигнах до неочаквано, макар и очебийно заключение:

Дотук бях. Няма измъкване.

Опитах се да събера сили за един мощен финален спринт, но какво очаквах да постигна с него? Щях само да изляза на открито и в състоянието, в което се намирах, нямаше да стигна кой знае колко далеч. Или ще ме прострелят, или ще ме хванат. То, като се замисли човек, нима имах друг избор в момента пред себе си, освен този: да ме застрелят ли, или да ме хванат. Лично аз бих предпочел да ме хванете, ако не възразявате. Така че работата опираше до това как да увелича шансовете да бъда заловен, а не застрелян.

Нищо не ми раждаше главата.

Лъч от фенерче затанцува пред очите ми. Притиснах гръб към ствола и леко се надигнах на пръсти. Като че щеше да има полза. Стъпките идваха все по-близо. Силата на звука и яркостта на светлината ми подсказваха, че между мен и идещия разстоянието е не повече от десет метра.

Вариантите прехвърчаха през мозъка ми. Дали да изчакам и да му се хвърля? Ако е Джед, да кажем, може и да успея да му отнема оръжието. Но едно такова сборичкване моментално ще ме издаде къде съм, а ако онзи не е Джед, а, да речем, Малчо, появата ми направо ще му даде повод да използва срещу мен смъртоносна сила.

Какво да правя?

Да се надявам, че не ме е видял.

Надеждата, естествено, не е равносилна нито на план, нито дори на вариант. А е по-скоро пожелание. И то на развинтена фантазия. Другояче казано, оставях съдбата си в ръцете на… ами на съдбата в крайна сметка.

Стъпките бяха вече само на метър-два от мен. Стегнах се като пружина, без все още да знам какво да предприема, и поверих решението на примитивния обонятелен мозък. В същия момент чух шепот:

— Мълчи! Знам, че си зад дървото.

Куки.

— Сега ще мина покрай теб — продължи да нарежда съвсем тихо. — А щом те подмина, лепваш се за мен и вървиш подире ми. Колкото се може по-плътно.

— Какво?

— Действай, не приказвай. — Тонът й изключваше всякакви по-нататъшни разисквания. — Плътно до мен.

Куки мина покрай моето дърво, насмалко да се блъсне в него, и продължи по пътя си. Аз изобщо не се поколебах, а се залепих за нея и тръгнах подире й. И вляво, и вдясно зад мен виждах танцуващи фенерчета.

— Значи, не си се преструвал, така излиза — каза Куки.

Изобщо не схванах смисъла на думите й.

— Ти истински я обичаше Натали, нали?

— Обичах я — прошепнах.

— Ще те отведа, докъдето мога. Ще стигнем до една пътека. Тръгни по нея надясно. Приведи се и гледай да не те видят. Пътеката ще те отведе до полянката с бялата църквичка. Оттам знаеш накъде да се спасиш. Аз ще се опитам да ги забаламосам. Гледай да се отдалечиш колкото се може повече. Но не се прибирай у дома си. Там веднага ще те намерят.

— Кой ще ме намери?

Гледах да вървя в синхрон с нейните крачки, като досаден хлапак, имитиращ случаен минувач.

— Но престани да я търсиш, Джейк.

— Питах те кой ще ме намери?

— Бедна ти е фантазията в каква история се заплиташ. Представа си нямаш. Изобщо.

— Кажи ми.

— Ако не престанеш, всички до един ще ни избият — свърна наляво Куки, а аз подир нея. — Ето ти я пътеката. Аз тръгвам наляво, а ти върви надясно. Разбра ли?

— Къде е Натали? Жива ли е изобщо?

— След десет секунди излизаме на пътеката.

— Кажи ми.

— Ти не чу ли какво ти говоря? Зарежи я тази история.

— Кажи ми все пак къде е Натали.

Чух някъде в далечината как Малчо извика нещо, но не разбрах какво. Куки забави ход.

— Моля ти се — не отстъпвах.

А тя ми отговори с далечен, глух глас:

— И аз не знам къде е Натали. И дали изобщо е още жива. И Джед не знае. Никой от нас не знае.