Харлан Кобен - Шест години

Стигнахме до покритата с чакъл пътека. Тя понечи да свие наляво.

— И запомни едно нещо, Джейк.

— Кое?

— Върнеш ли се, не разчитай пак да ти спася живота. — И Куки вдигна длан да видя пистолета, който държеше. — Напротив. Лично аз ще те пречукам.

Пътеката ми беше позната. Вдясно от нея се намираше езерце. Късно една нощ бяхме ходили да плуваме в него с Натали. После излязохме от водата, легнахме и се прегърнахме кожа о кожа.

— За пръв път изживявам такова нещо — произнесе бавно тя. — Не че не ми се е случвало, но… не и точно това .

Разбирах я. И на мен не беше ми се случвало.

Минах покрай старата пейка, на която сядахме след кафето и кифличките при Куки. Напред мержелееше църквичката. Почти не я погледнах. Най-малко имах нужда спомените да ме забавят точно сега. Поех по пътеката по посока на градчето. Колата ми беше на по-малко от километър оттам. Интересно дали полицаите вече я бяха открили. Надали. Е, нямаше да стигна далеч с нея, тъй като сигурно и нея я бяха обявили за издирване, но не виждах по кой друг начин да се измъкна от града. Налагаше се да рискувам.

Толкова тъмна беше улицата, че се наложи да открия колата си по памет. За една бройка щях да се блъсна в нея. Щом отворих вратата, отвътре ме плисна светлина. Бързо се тръшнах на седалката и затворих. Сега какво? Нали в крайна сметка бях станал беглец. Сетих се как в един филм по телевизията беглецът беше разменил номерата си с друга кола. Номерът можеше да мине. Стига да намерех друга паркирана кола. Да, де — и отвертка ако имах. Как ще стане тая шашма без отвертка? Зарових из джобовете си и напипах монета от десет цента. Дали пък няма да свърши същата работа?

Прекалено много време ще ми отнеме.

Затова пък вече знаех накъде ще поема. Подкарах на юг, като гледах да не се движа нито много бързо, нито много бавно. Десният ми крак се местеше от газта на спирачката и обратно, сякаш разчитах правилната скорост да ме направи едва ли не невидим. Пътищата бяха тъмни, а това евентуално можеше да ми е от полза. Това, че бях обявен за издирване, не означаваше, че автоматично навсякъде ще хукнат да ме търсят. Ако не се движех по главните пътища, можеше евентуално доста далеч да стигна.

Лошото беше, че без айфона си се чувствах гол и безпомощен. Странно как тази техника се сраства с нас. Продължих да се движа в южна посока.

Дотук добре. А после?

Имам в себе си само шестдесет долара. С тях няма да стигна далеч. Но ако ползвам кредитната си карта, полицаите ще ме надушат и моментално ще ме изловят. Е, не чак моментално. Първо ще трябва да дойде задължението по сметката ми и чак тогава ще пратят по дирите ми някоя патрулка или каквото трябва там. Не знам колко време ще им отнеме това, но надали ще стане моментално. Полицаите са ефикасен народ. Но не са всесилни.

Оказа се, че нямам избор. И трябваше да заложа на пресметнат риск. Наближавах главната пътна артерия в района — междущатска магистрала 91. Стигнах по нея до първата зона за отдих и паркирах зад най-неосветеното заведение. Дори си вдигнах яката, уж да не могат да ме разпознаят, и влязох. И нещо в едно от магазинчетата привлече окото ми.

Продаваха химикалки и маркери. Не ми трябваха много, но няколко щяха да ми влязат в работа…

Премислих секунда-две и се наврях в магазинчето. Но когато разгледах подробно невзрачния избор от средства за писане, разочарованието ме обзе повече от всякога.

— Да ви помогна с нещо?

Момичето зад щанда надали беше на повече от двадесет — руса, на розови кичури. Представяте ли си: розови.

— Хубава прическа имате — рекох, не изменяйки на сваляческите си привички.

— Розовото ли ви впечатли? — посочи тя кичурите си. — Нали сега е седмицата за солидарност с болните от рак на гърдата. Ама вие добре ли сте?

— Нищо ми няма. Защо питате?

— Гледам каква голяма цицина имате на главата. И май от нея тече кръв.

— А, това ли. Дреболия. Няма проблем.

— Мога да ви предложа автомобилна аптечка, ако ви е нужна.

— Ще си помисля — рекох и се върнах към химикалките и маркерите. — Трябва ми червен маркер, но не виждам да имате.

— Нямаме червени. Само черни.

— Оо!

Тя не откъсваше очи от лицето ми.

— Тук обаче имам един. — И извади от чекмеджето точно такъв, какъвто ми трябваше. — Ползваме го да задраскваме отделните артикули по време на инвентаризация.

— Ще ми позволите ли да го купя от вас? — попитах с равен тон, да не се издам колко ми беше необходим.