Харлан Кобен - Шест години

Главата не преставаше да ме боли. И то силно. Вонях на пръч. Един душ би се оказал полезен, стига да не се налагаше да си облека пак същите дрехи. Измъкнах се на ослепителната дневна светлина, закрил очи като някой вампир или като заседял се дълги часове в казиното комарджия. Мейбъл беше все още на рецепцията.

— В колко ти свършва смяната? — попитах.

— Ти какво? Сваляш ли ме?

— Ъ, не.

— Щото, ако ще ми се пускаш, ще трябва първо да се попочистиш. Имам си строги изисквания.

— Да ти се намира аспирин или тайленол?

Мейбъл се смръщи, бръкна в чантата си и извади малък склад от болкоуспокояващи: тайленол, адвил, алийв, байер. Избрах си тайленола, глътнах две таблетки и й благодарих.

— В съседния „Таргет“ имат конфекция за свръх едри — каза Мейбъл. — Няма да е лошо да си купиш някоя и друга нова дрешка.

Прекрасна идея. Отидох до магазина и се обзаведох с чифт джинси и бархетна риза, плюс няколко чифта бельо. Освен това: четка и паста за зъби и дезодорант. Нямах намерение да съм беглец задълго, но държах да свърша едно конкретно нещо, преди да се предам на властите.

Да разговарям лично със сестрата на Натали.

И последната ми покупка: евтин клетъчен телефон с нерегистрирана сим карта. Почнах да звъня на Бенедикт — и на клетъчния му, и у тях, и в службата. Отникъде никакъв отговор. Вероятно още не се беше наспал. Зачудих се на кого друг мога да се обадя и реших да пробвам Шента. Отговори ми още на първото позвъняване.

— Ало?

— Джейк съм.

— Какъв е тоя номер, от който ми звъниш?

— Нерегистриран сим.

Кратка пауза. После:

— Няма ли да ми кажеш какво става?

— По петите ми бяха двама върмонтски полицаи.

— Защо?

Обясних й накратко.

— Чакай. Казваш, че от полицаи ли си избягал?

— Обстановката беше такава. Онези хора щяха да ме убият.

— И сега не е късно да се предадеш.

— Рано е още.

— Чуй ме добре, Джейк. Ако си беглец, ако полицията те търси…

— Искам първо да свърша една работа.

— Първо трябва да се предадеш.

— И това ще стане, обаче…

— Никакво „обаче“! Луд ли си?

Нищо чудно.

— Ъъ… не съм.

— Къде си, дявол те взел?

Не й отговорих.

— Джейк! Не си играй с тия работи. Питах те къде си.

— Ще ти се обадя след известно време.

Прекъснах разговора, бесен на себе си. Не биваше да допусна тази грешка — да се обадя на Шента. Вярно, приятелче ми е, но си има и други отговорности и принципи.

Добре. Сега поемаме дълбоко въздух. И после?

После се обадих на сестрата на Натали.

— Ало?

Изключих. Явно Джули си беше у дома. Това ми стигаше като информация. В стаята ми в мотела на видно място имаше номера на някаква таксиметрова служба. Което ме наведе на мисълта, че много от клиентите на „Народния мотел“ избягваха да идват и да си тръгват със собствените си автомобили. Обадих се на номера и поръчах таксито да ме чака пред „Таргет“. Отбих се в мъжката тоалетна, измих се дотолкова, доколкото позволява една мивка, и си сложих новата премяна.

Петнадесет минути по-късно вече звънях на входната врата на Джули Потъм.

Пред дървената врата беше монтирана друга, с армирано стъкло, която й позволяваше да види кой е дошъл, без да му отваря докрай. Но като констатира кой стои на прага й, Джули се ококори и вдигна трепереща ръка пред устата си.

— Все още ли държиш да се правиш, че не ме познаваш? — попитах.

— Махай се моментално или ще викна полицията.

— Защо ме излъга, Джули?

— Напусни дома ми!

— Няма да се махна. Извикай полиция, щом искаш. Нека ме отведат насила. Но аз пак ще се върна. Или ще те проследя до местоработата ти. Или ще те безпокоя нощем. Но няма да се махна, докато не отговориш на въпросите ми.

Очите на Джули шареха ту наляво, ту надясно. Косата й все още имаше онзи миши кестеняв цвят. Не се беше променила особено през последните шест години.

— Остави сестра ми на мира. Има си щастлив брак.

— С кого?

— Как „с кого“?

— Тод не е жив.

Това вече я озадачи.

— Какви ги приказваш?

— Убит е.

— Какво? Боже мой — разшириха се очите й. — Какво си му направил?

— Аз ли? Нищо. Да не би… — Май губех изцяло контрол върху разговора ни. — Аз нямам нищо общо с това. Тод са го намерили в дома, в който е живеел с жена си и с двете им деца.

— Какви деца? Та те нямат деца.

Само я изгледах.

— Ама тя щеше да ми каже, ако… — и гласът й затихна. Имаше вид на ударена с мокър парцал. Това пък ни най-малко не го бях очаквал. Бях живял с чувството, че е в течение на нещата, че е част от всичко, каквото и да означава това „всичко“.