Харлан Кобен - Шест години

— И ти вярваш, че в действителност е било така?

— Да — кимнах. — Независимо какво ти можеш да ми кажеш.

— И след всичко, което описа… — поде Джули.

А аз довърших изречението й:

— … Натали те остави и се омъжи за някогашното си гадже.

— Някогашно гадже ли? — направи гримаса Джули.

— Ами да.

— Тод никога не й е бил гадже.

— Моля?

— Току-що се бяха запознали. Толкова внезапно стана всичко, че всички зяпнаха от почуда.

— Но тя ми разправяше, че били излизали навремето — тръснах глава, за да я избистря. — Че дори живеели заедно, обичали се, после се разделили, но в крайна сметка установили, че не могат един без друг…

Джули въртеше глава в знак на отрицание, а на мен подът ми се продъни под нозете.

— Вихрена любов било. Поне Натали така ми я описа. И аз не можах да разбера какъв беше този зор да се оженят веднага. Но пък Натали беше човек на изкуството. Непредсказуема. Изпитваше, както ти се изрази, изблици на страст.

Нещо не ми се връзваше. Или, още по-точно казано — нищо не ми се връзваше. Или, погледнато от друг ъгъл, за пръв път бъркотията водеше към някакво проясняване.

— Къде е Натали? — попитах.

Джули прибра косата зад едното си ухо и се загледа настрана.

— Кажи ми, умолявам те.

— Изобщо не разбирам какво става — каза.

— Усещам. Но искам да помогна.

— Тя ме предупреди. Нищо да не ти казвам.

Тук вече не знаех какво да отговоря.

— Според мен най-добре ще е да си вървиш — заключи Джули.

Изключено. Но май ще трябва да подхвана нещата от друга посока, да не й давам да възстанови равновесието си.

— А къде е баща ви? — попитах.

Когато в началото я бях подбрал от вратата, гледаше като леко замаяна. Сега обаче доби вид на зашлевена с плесница.

— Моля?

— Преподавал е в Ланфорд. И то в същата катедра като мен. Къде е сега?

— Каква връзка има това с останалото?

Хубав въпрос, рекох си наум. Великолепен даже.

— Натали изобщо не ми е споменавала за него.

— Така ли? — вдигна почти с безразличие рамене Джули. — Значи, може и да не сте били толкова гъсти, колкото си мислиш.

— Дойде ми на гости в кампуса, но дума не обели за него. Защо?

Джули обмисли за миг следващите си думи:

— Знаеш, предполагам, че той ни заряза преди двадесет и пет години. Тогава бях на пет, а Натали — на девет. Много бегло го помня.

— И къде отиде?

— Какво значение има?

— Моля ти се. Кажи ми къде е отишъл.

— Избяга с някаква студентка, но не е било задълго. Майка ми… Тя така и не му прости. А той се оженил повторно и създал ново семейство.

— Къде са те сега?

— Нямам представа и не ме интересува. Според мама, заминали някъде на запад. Само толкова знам. Никога не съм се интересувала.

— А Натали?

— Какво „Натали“?

— Тя не се ли интересуваше от баща ви?

— Да се интересува ли? Не и с нейния характер. Той беше избягал.

— Натали знаеше ли къде е?

— Не. Но… според мен точно заради това Натали имаше такова особено отношение към мъжете. Когато бяхме малки, тя беше убедена, че татко все някой ден ще се върне и пак ще заживеем заедно. Дори след като се беше оженил повторно. Дори след като от втория си брак имаше деца. Мама разправяше, че бил негодник. За нея, а и за мен, той все едно беше умрял.

— Но не и за Натали, така ли?

Джули нищо не каза. Май я беше обзела друга мисъл.

— Какво има? — попитах.

— Майка ни в момента е в старчески дом. След усложнения от диабета. Опитах се да се грижа за нея, но… — Гласът й заглъхна. — Мама така и не се омъжи повторно. И никак не се радваше на живота. Баща ни като че я лиши от всякакви емоции. Но въпреки всичко Натали все се надяваше на някакво помирение. Все смяташе… как да го кажа… че никога не е късно. Тя поначало си беше мечтател. Смяташе, че ако открие баща ни, ще докаже нещо по този начин. От рода на това, че е възможно някой ден и тя да срещне мъж, който никога няма да я зареже. И по този начин да докаже на света, че и баща ни не е имал намерението да ни изоставя.

— Джули?

— Кажи.

Исках първо да се убедя, че ме гледа в очите.

— И тя срещна такъв мъж.

Джули погледна през задния прозорец и замига. По бузата й се стече сълза.

— Къде е сега Натали?

Тя завъртя глава.

— Няма да си тръгна, докато не ми кажеш. Умолявам те. Ако все още не желае да се срещне с мен…

— Разбира се, че не желае — изведнъж отсече ядно Джули. — Ако имаше такова желание, не мислиш ли, че сама щеше да те потърси? Одеве беше прав.

— За кое?

— За делюзията. За розовите ти очила.