Харлан Кобен - Шест години

— Помогни ми да ги махна, в такъв случай — не отстъпвах аз. — Веднъж завинаги. Помогни ми да прозра истината.

Не съм сигурен дали успях да я убедя. Но и не бях готов да отстъпя. Предполагам, че по погледа ми го усети. И може би затова най-сетне се примири.

— След сватбата Натали и Тод заминаха за Дания — каза. — Живееха там, но и много пътуваха. Тод работеше като лекар за някаква благотворителна организация. Не помня как се казваше. Нещо от сорта на „Нов живот“.

— „Ново начало“.

— Да, това беше. Пътуваха до разни бедни страни. Тод оперираше крайно нуждаещи се хора. А Натали рисуваше и преподаваше. Страшно й харесваше. Бяха щастливи. Или поне такова впечатление създаваха у мен.

— Кога за последен път я видя?

— На сватбата им.

— Искаш да кажеш, че от шест години и ти не си я виждала?

— Точно така. След сватбата Натали спомена, че животът й с Тод щял да представлява едно славно приключение. И че може би щяло да мине дълго време, преди пак да се срещнем.

Направо не вярвах на ушите си.

— И ти нито веднъж не им отиде на гости? А и тя не се върна през това време?

— Не съм. Но нали ти казах? Тя предварително ме предупреди. Получавах по някоя и друга картичка от Дания. И нищо повече.

— Никакви имейли? Никакви телефонни разговори?

— Тя не ползва нито електронна поща, нито телефон. Съвременната техника само й обърквала мислите и й пречела на работата.

— Тя ли ти го каза? — направих гримаса.

— Да.

— И ти й повярва? Ами ако трябваше нещо спешно да й съобщиш?

— Тя сама избра така да устрои живота си — сви рамене Джули.

— И на теб това не ти се стори странно?

— Видя ми се. Дори изтъкнах много от аргументите, които и ти сега повдигаш. Но не можех нищо повече да направя. Тя беше категорична, че точно по този начин иска да живее. Че за нея това било началото на съвсем нов житейски път. Коя съм аз, че да й преча?

Тръснах глава и в знак на недоверие, и за да избистря мислите си.

— Кога за последно получи картичка от нея?

— Преди доста време беше. Преди няколко месеца, да не кажа половин година.

— С други думи, и ти не знаеш къде е, така ли излиза?

— В Дания е според мен, но не бих могла да го твърдя със сигурност. Не. А и не мога да проумея как мъжът й е живял през същото време с друга жена в Южна Каролина и така нататък. Никаква логика в нищо не виждам, нали ме разбираш? И не знам къде е тя всъщност.

Стресна ни рязкото чукане по вратата. Джули дори се протегна да ме хване за ръка, сякаш се нуждаеше от утеха. Чукането се повтори, след което някой извика:

— Полиция! Джейкъб Фишър? Сградата е блокирана. Излезте с вдигнати високо ръце.

Отказах и дума да обеля, докато не дойде адвокатът ми — Бенедикт.

Което отне доста време. Водещият офицер се представи като Джим Мълхоланд от нюйоркското полицейско управление. Съвсем се оплетох относно юрисдикцията върху случая. Ланфордският университет е в Масачусетс. Ото го бях убил по магистрала 91, все още в границите на същия щат. Бях ходил и до Върмонт, а ме задържаха в Ню Джързи. Освен дето бях ползвал обществен транспорт в Манхатън, не виждах по какъв друг повод можеше да е замесена нюйоркската полиция.

Мълхоланд беше едър здравеняк с тлъст мустак, заради който ми напомняше на частния детектив Магнъм от телевизионния сериал. На няколко пъти натърти, че не съм арестуван и че по всяко време мога да си вървя, но че страшно, страшно много ще се радват, ако им окажа съдействие.

По пътя към участъка в центъра на Манхатън ми говореше учтиво, макар и на границата на празнословието. Там ми предложи газирана вода, кафе, сандвичи — каквото поискам. Изведнъж се почувствах ужасно гладен и приех предложението му. И тъкмо се канех да похапна яко, когато изведнъж се сетих, че ядели само виновните. Бях го прочел някъде. Виновният знаел за какво са го прибрали, така че спокойно спял и ядял. Докато невинният се чувствал объркан и не можел ни залък да сложи в уста, нито да мигне.

Добре де, но аз към коя категория спадах?

Изгълтах сандвича до трошка с огромно удоволствие. Мълхоланд и партньорката му Сюзън Телеско — висока блондинка по джинси и поло, се опитваха периодически да завържат разговор с мен. Аз обаче се опъвах и им напомнях, че съм се позовал вече на правото ми на адвокатско присъствие. Бенедикт се появи чак след три часа, при което четиримата — Мълхоланд, Телеско, Бенедикт и моя милост — седнахме около масата в една от стаите за разпити, декорирана така, че да не изглежда особено заплашителна. Не че имам кой знае колко опит със стаи за разпити, но по някаква причина си бях внушил, че са крайно строги помещения. Тази беше боядисана в топъл бежов цвят.