Харлан Кобен - Шест години

— Знаете ли защо сте тук? — попита Мълхоланд.

— Хайде, бе — намръщи се Бенедикт.

— Моля?

— Как по-точно очаквате да ви се отговори на въпроса? Със самопризнание, може би? „О, да, детектив Мълхоланд, предполагам, че съм задържан заради въоръжения грабеж на два магазина за алкохол?“ Дайте, значи, да прескочим аматьорските сценки и да стигнем до сърцевината на материята, а?

— Вижте какво — намести се на стола си Мълхоланд. — Имайте предвид, че сме изцяло на ваша страна.

— Не думайте!

— Най-сериозно ви говоря. Искаме само да уточним определени подробности, след което всички да се разотидем доволни по домовете.

— За какво по-точно става дума? — заинтересува се Бенедикт.

Мълхоланд кимна на Телеско. А тя отвори някаква папка и плъзна по масата лист. Като видях полицейските снимки — анфас и профил, — кръвта нахлу в главата ми.

На снимките беше Ото.

— Познавате ли това лице? — попита ме Телеско.

— Няма да отговаряш. — Не че се и канех де, но Бенедикт намери за необходимо да ме възпре с ръка, за всеки случай. — Кой е този?

— Казва се Ото Деверо.

Като чух името, кръвта ми се смрази. Не бяха крили лицата си. И поне Ото беше използвал истинското си име. А това можеше да означава само едно: не са възнамерявали да изляза жив от онзи ван.

— Вашият клиент наскоро е заявил, че е имал спречкване с човек, отговарящ на описанието на Ото Деверо, по една магистрала в Масачусетс. В същото изявление клиентът ви е споменал, че е бил принуден да убие господин Деверо при самоотбрана.

— Моят клиент е оттеглил това свое изявление, което е направил в дезориентирано състояние, под влиянието на алкохола.

— Погрешно ме разбирате — каза Мълхоланд. — Нашата цел не е да го окошарим. Напротив, ако можехме, медал щяхме да му дадем. — И разпери ръце. — Казах ви вече, че сме на една и съща страна с вас.

— О?

— Ото Деверо е професионален престъпник от почти библейски мащаб. Бихме ви запознали с всичките му „постижения“, но няма да ни стигне времето. Затова ще изброя само най-основните. Убийства, въоръжени нападения, изнудвания. Прякорът му е бил „Техничаря“, заради навика му да измъчва жертвите си с инструменти. И е работил като силовак за легендарните братя Ейк дотогава, докато някой не решил, че не бива да имат връзки с такъв насилствен тип. Оттогава или е действал самостоятелно, или се е цанел при разни гадняри, които са се нуждаели от перверзните му методи. Нямам представа как сте му взели мярката на тоя, Джейк — захили се насреща ми Мълхоланд, — но, така или иначе, сте сторили огромно добро на обществото.

— Тоест в теоретичен смисъл поне желаете да ни се отблагодарите, така ли? — запита Бенедикт.

— Каква ти теория? Вие сте истински герой. И държим да ви стиснем ръката.

Никой с никого не се ръкува.

— И къде по-точно открихте трупа? — попита Бенедикт.

— Няма значение.

— А причината за смъртта му?

— И това е без значение.

Тук вече Бенедикт се захили до ушите.

— Що за отношение е вашето към вашия герой? — и кимна към мен. — Ако нямате нищо друго, смятам да си вървим.

Мълхоланд хвърли един поглед към Телеско. А на мен ми се стори, че тя се подсмихна. Това никак не ми се понрави.

— Окей — каза Мълхоланд. — Щом искате така да играете.

— В смисъл?

— Никакъв. Свободни сте.

— Съжалявам, че не можем да сме ви от полза — рече Бенедикт.

— Няма страшно. Както казах, искахме само да благодарим на човека, който ни отърва от тоя тип.

— Аха. — И двамата бяхме вече станали. — Няма нужда да ни изпращате.

Почти бяхме излезли през вратата, когато Сюзън Телеско се обади:

— А, професор Фишър?

Обърнах се.

— Ще възразите ли да ви покажем само още една снимка?

И двамата ме гледаха равнодушно, все едно разполагаха с всичкото време на света и им беше все едно какво ще им отговоря. Можех да погледна снимката, но можех и да си отида. Голяма работа. Но аз не помръднах. Не помръднаха и те.

— Професор Фишър? — пак каза Телеско.

И измъкна обърнатата надолу снимка от папката, както се вади карта за блакджак в казиното. В очите й вече се беше появил блясък. Температурата в стаята изведнъж спадна с десет градуса.

Тя обърна снимката. Аз се смразих.

— Познавате ли тази жена? — попита.

Не й отговорих. Не можех да откъсна очи от фотографията. Разбира се, че познавах жената.

Беше Натали.

— Професор Фишър?

— Познавам я.

Снимката беше черно-бяла и приличаше на кадър от охранителна камера. Натали се движеше забързана по някакъв коридор.