Харлан Кобен - Шест години

Изминахме още малко път.

— Джейк?

— Казвай.

— Поначало ние, мъжете, вечно хлътваме яко тъкмо по най-изперкалите — обяви Бенедикт. — Това ни е слабост. Все разправяме, че не щем излишни емоции, но накрая точно това се получава.

— Много дълбокомислено, Бенедикт.

— Мога ли само още един въпрос да ти задам?

— Давай.

Стори ми се, че стисна волана по-здраво.

— Ти как точно попадна на некролога на Тод?

— Моля? — извърнах се с лице към него.

— За некролога те питам. Как точно го видя?

Сигурно съм изглеждал много смаян.

— Ами беше на първата страница на университетския уебсайт. Какво точно имаш предвид?

— Нищо. Просто се зачудих.

— Не помниш ли, че ти го казах в кабинета ми. А пък ти одобри идеята ми да отида на погребението. Не си ли спомняш?

— Много добре — каза Бенедикт. — А сега ти давам идеята да зарежеш цялата тая работа.

Не му отговорих. Пътувахме известно време в пълно мълчание. После Бенедикт взе, че го наруши.

— Едно нещо не ми дава мира.

— А именно?

— Как е успяла да те открие полицията в дома на сестрата на Натали?

И аз си бях задал същия въпрос, но чак сега отговорът ме удари в очите.

— Шента.

— Тоест тя знаеше къде си, така ли?

Описах му как й се бях обадил и как, като първия глупак, не се бях отървал от телефона с нерегистрираната сим карта. След като могат да те проследят по регистрирания ти телефон, какво им пречи да те спипат и по нерегистриран такъв, по номера на симкартата, който се е появил на дисплея на Шента? Апаратът все още ми беше в джоба и се запитах дали да не го изхвърля през прозореца на колата. Късно е. Пък и полицията вече беше най-малката ми грижа.

След като ректорът Трип ме помоли да изляза в отпуск, бях си подготвил един куфар и заедно с лаптопа ги бях оставил в кабинета си в „Кларк Хаус“. И се чудех дали пък някой, хей така, не държи под око квартирата ми и кабинета ми в кампуса. Сигурно пресилвах нещата, ама може ли да знае човек. Бенедикт предложи да паркираме доста далеч оттам. Огледахме се за някакви необичайни признаци. Всичко изглеждаше нормално.

— Дай да пратим някой студент да донесе багажа ти — каза той.

— Един студент вече пострада заради мен — завъртях глава.

— В случая няма никакъв риск.

— Не ща, все пак.

„Кларк Хаус“ беше заключена. Вмъкнах се скришом през задния вход, грабнах нещата си и се върнах забързано в колата на Бенедикт. Никой не стреля по мен. Едно на нула за добрите. Бенедикт ме откара до задния вход на вилата му и ме пусна да сляза.

— Много ти благодаря — рекох.

— Имам да проверявам куп есета. Нали ще се оправиш сам?

— Няма проблем.

— И отиди на лекар да ти прегледат главата.

Все още имах известно остатъчно главоболие. Вероятно от нещо като сътресение, от преумора, стрес или съчетание и от трите. Де да знам. Но се съмнявах, че се нуждая от лекарска намеса. Благодарих повторно на Бенедикт и се настаних в стаята. Извадих лаптопа и го сложих върху бюрото.

Време е, рекох си, за малко кибердетективщини.

Сигурно се чудите кое ме караше да мисля, че от мен става първокласен следовател и откъде изобщо знам как действа един кибердетектив. Нито съм такъв, нито знаех какво да правя. Знам единствено как да вкарам въпрос в търсачката гугъл. И точно това предприех като начало.

Първо проверих датата: 24 май, преди шест години.

Същата, която бях видял на снимката от охранителната камера, показана ми от нюйоркската полиция. Логично беше да предположа, че ако нещо е станало на тази дата, ще е… ами да го наречем „престъпление“. За което може и да е писало във вестниците. Минимална вероятност, казвате? Съгласен съм. Но все трябваше да почна отнякъде.

Чукнах бутона и моментално на екрана наизскачаха отправки към репортажи за някакво торнадо в щата Канзас. Налагаше се да постесня малко тематиката. Затова добавих „Ню Йорк Сити“ и пак чукнах бутона. Първият линк ме уведоми, че в мач от Националната хокейна лига „Ню Йорк Рейнджърс“ паднали с 2:1 от „Бъфало Сейбърс“. Втори линк: „Ню Йорк Метс“ бият „Аризона Даймъндбакс“ 5:3 на бейзбол. Ама че вманиачено на спортни теми е това, нашето общество.

Но най-после попаднах на сайт, следящ и архивиращ нюйоркските ежедневници. През последните две седмици повечето вестници водеха на челните си страници с репортажи за поредица безумно смели банкови обири в град Ню Йорк. Обирджиите действали нощем, не оставяли никакви следи, заради което ги били кръстили „Невидимите“. Страшно оригинално. Оттам кликнах на линка към архивите от 24 май преди шест години и взех да се ровя из киберстраниците с градските вести.