Харлан Кобен - Шест години

Спокойно можех да ги изчакам. Главата ми пулсираше като ударен с паве палец на крака. Жаждата ми за сън извираше направо от мозъка на костите ми. На следващия ден възнамерявах да отида на погребението на Ото Деверо, но засега тялото се нуждаеше и от отдих, и от прехрана. Взех си душ, хапнах набързо и заспах като утрепан — което, ако се съди по заобикалящите ме събития, беше съвсем уместно.

Бенедикт се навря в прозореца на собствения си автомобил.

— Никак не ми харесва тая работа.

Не си направих труда да му отговарям. Вече най-малко десет пъти бяхме предъвкали въпроса.

— Благодаря все пак, че ми услужи с колата си.

Моята нали я бях зарязал с преправените номера някъде по улиците на Грийнфийлд. Все някога щях да измисля как да си я прибера, но засега можеше да почака.

— Най-добре ще е да дойда с теб — каза Бенедикт.

— Имаш лекции.

Той не седна да спори. Пропускането на лекция беше табу. Достатъчно бях навредил вече — по съществен и не толкова съществен начин — на куп студенти, като се бях впуснал в това свое невероятно приключение. Не можех да позволя да ощетя дори и минимално и други техни колеги.

— Ти, значи, държиш да присъстваш на погребението на този гангстер?

— Повече или по-малко.

— Като те слушам, май е „по-малко“.

И по това нямаше спор. Идеята ми беше да наблюдавам от разстояние погребението на Ото Деверо. С надеждата да разбера някак си защо ме беше нападнал, кой му е бил работодателят и защо търсеха Натали. Не си бях изяснил съвсем подробностите — от рода на това, как да постигна тези свои цели, — но в момента бях безработен, а никак не ме привличаше идеята да се мотая безцелно в очакване да ме намери я Боб, я Джед.

По-добре щеше да е да поема аз инициативата. Нали все това повтарям на студентите ми.

Шосе 95 в Кънектикът и Ню Йорк е на практика поредица от строителни обекти, представящи се за междущатска магистрала. И все пак успях да развия доста добра средна скорост. Погребалното бюро „Франклин“ се намира на булевард „Нордън“ в квартала Флъшинг, в Куинс. По неизвестна за мен причина обаче снимката на уебсайта им изобразява многообичания мост Боу в Сентръл Парк — място, където се женят влюбените в почти всяка романтична комедия, чието действие се развива в Манхатън. Отговорът защо нямат вместо това снимки на собственото си погребално бюро ми се изясни едва след като спрях отпреде му.

И на това ако му викат място за вечен покой!

По първоначален проект строената към 1978 г. сграда, в която се намираше погребалното бюро „Франклин“, изглежда, е трябвало да помещава два зъболекарски кабинета и евентуално приемна на специалист протолог. Мазилката й жълтееше като зъби на пушач. Забелязал съм, че по своята организация сватбите, партитата и други видове празненства обикновено отразяват характера на виновниците. При погребенията това се наблюдава изключително рядко. Смъртта прави всички ни равни до такава степен, че всички погребения, с изключение на онези във филмите, в крайна сметка си приличат като две капки вода: безцветни, с повтарящи се слова, формули и ритуали и не предлагащи почти никаква утеха и облекчение.

Дотук добре. Ами оттук нататък? Не можех току-така да се намъкна. Ами ако и Боб присъства? Можех да се придържам към най-задните редове, но хора с моя ръст не се сливат лесно с тълпите. Някакъв мъж в черен костюм насочваше пристигащите къде да паркират. Спрях пред него и му се усмихнах така, сякаш отивах на погребение, каквото и да значи това.

— За кое погребение сте? На Деверо или Джонсън? — попита ме мъжът.

А аз, притежавайки мисъл като бръснач, веднага му отговорих:

— На Джонсън.

— Паркирайте вляво, ако обичате.

Влязох в просторния незастроен парцел. Както виждах, погребението на Джонсън се провеждаше в близост до самия главен вход. А зад погребалното бюро бяха вдигнали тента за погребението на Деверо. Намерих си свободно място за паркиране в десния ъгъл. Влязох на заден ход, така че имах прекрасен изглед към тентата на Деверо. Ако случайно ме забележеше някой от опечалените на Джонсън или служител на погребалното бюро „Франклин“, винаги можех да се престоря на разстроен близък, който има нужда от кратко усамотение.

Сетих се и за предишното погребение, на което бях присъствал само преди шест дни в бялото параклисче в Палмето Блъф. И ако носех със себе си линията на времето, щях да отбележа разликата от шест години между сватбата в единия параклис и погребението в другия. Шест години. Колко ли бяха дните през това време, в които да не се бях сещал по някакъв повод за Натали? Изчислих, че отговорът е „нула“.