Харлан Кобен - Шест години

Беше Боб.

Макар да бях на не по-малко от сто метра от тях, за всеки случай се свлякох на седалката. Сърцето ми се разбумтя. Поех дълбоко въздух и се осмелих да погледна отново. Боб много нежно отделяше майката на Ото от себе си. Накрая й се усмихна и се отправи към групата мъже на по-малко от десет метра от него.

Те бяха петима на брой. Един извади пакет цигари. Всички си взеха по една, освен Боб. Стана ми едва ли не приятно, че моят гангстер се грижи поне малко за здравето си. Извадих телефона си, открих как се включва фотоапаратът му и приближих с вариото лицето на Боб. Щракнах му четири кадъра.

Дотук добре. А после?

Ще изчакам тук да тръгне погребалната процесия, а след погребението ще проследя Боб до дома му.

А след това?

И аз не знаех. Ама наистина. Целта ми щеше да е да установя истинското му име и самоличност, а оттам — евентуално и причината, заради която се интересува от Натали. Той несъмнено беше старшият от двамата. Което ще рече, че трябва да са му известни причините, нали така? Освен това ще видя в коя кола се качва и ще й запиша номера. А оттам и Шента ще може да установи истинското му име, независимо че вече й нямах пълно доверие, а допусках и възможността Боб да е дошъл на погребението с колата на някой от приятелите му пушачи.

Четирима се отделиха от групата и влязоха вътре, а Боб остана навън само с единия. Онзи беше по-млад, а костюмът му беше толкова лъскав, сякаш беше пристигнал от дискотеката. Стори ми се, че Боб почна да дава някакви нареждания на Лъскавия, понеже Лъскавия не преставаше да кима. След като Боб се изказа, влезе в погребалното бюро. Но Лъскавия остана отвън. И със силно преувеличена пичовска походка, взета сякаш назаем от мултипликационен филм, се отправи към блестящ бял кадилак ескалейд.

Прехапах долната си устна, мъчейки се да реша какво да предприема. Погребението щеше да трае поне още половин до един час. Нямаше какво повече да правя тук. По-добре беше да проследя Лъскавия и да видя докъде ще стигна.

Запалих двигателя и го последвах по булевард „Нордън“. Доста странно се чувствах от това, че „преследвах нарушител“, но явно този ден беше писано да ми се случат куп странни неща. Нямах представа каква дистанция трябва да пазя от кадилака. Дали ще забележи, че го следя? Съмнявах се, при все че карах с масачузетски номера в щата Ню Йорк. Той сви надясно по булевард „Франсис Луис“. Следвах го през две коли. Дявол. Все едно бях като онези телевизионни детективи Старски и Хъч. Или поне като единия от тях.

Когато съм притеснен, си разправям какви ли не тъпи шеги.

Лъскавия спря пред цветарски мегамагазин „Глоубъл Гардън“. Браво бе, рекох си. Поръчал е венци за погребението на Ото. И това е не по-малко смешно по отношение на погребенията: всички са в черно, но умират да украсят обстановката с пъстри цветя. Магазинът обаче се оказа затворен. Не знаех как да тълкувам този факт, затова реших да го оставя временно неразтълкуван. При което Лъскавия мина с колата отзад. Поех подире му и аз, само че спрях отстрани, и то — на значително разстояние. Лъскавия се измъкна от шофьорската седалка на кадилака и наперено се отправи към задния вход. Явно силно си падаше по наперените походки. Не ми се щеше да си съставям предварително мнение за него, без лично да го познавам, но ако съдех по компанията, в която се движи, гланца на костюмчето и позьорските стойки, подозирах, че Лъскавия е от ония, които днешните студенти определят формално като „смотльовци“. Той почука на задната врата с пръстена на малкото си пръстче и зачака, пружинирайки на нозе като боксьор по време на представянето му на публиката. Помислих си, че пружинирането е само за фасон. Оказа се, че не е.

Отвори му някакъв младеж — като нищо можеше да е някой мой студент — с яркозелена фирмена престилка и обърната с козирката назад бейзболна шапка с надпис „Бруклин Нетс“, а щом се показа, Лъскавия му изтресе един внезапен юмрук в лицето.

Ама и аз на какво се нахендрих.

Шапката отхвръкна и падна на земята. След нея се свлече и младежът, хванал се за носа. Лъскавия го грабна за перчема. Приведе се толкова близо, че се уплаших да не му отхапе вероятно счупения нос, и взе нещо да му крещи. По едно време направи крачка назад и изрита младежа в ребрата. Онзи се заогъва напред-назад от болката.

Окей. Стига вече!

Отворих вратата на моята кола, понесен на крилете на някаква опасна смеска от страх и инстинкт. Страхът се поддава на контрол. Това поне бях научил през няколкогодишния ми стаж като охранител. Няма човек с поне капчица човечност, който да не изпитва страх при физически сблъсък. Така сме устроени. Номерът обаче е да впрегнеш страха в своя полза и да не му позволиш да те парализира или да ти отнеме от силата. В този смисъл, колкото повече опит имаш, толкова по-добре.