Харлан Кобен - Шест години

— Ами това, че ти, Едуард Лок, си бил повален от някой си, дето дори не го познаваш. При което оня ти е натрошил носа, омърлял ти е костюмчето и е щял да те допребие, ако не си го умилостивил. А как си го умилостивил? Като си пропял като пиленце.

— Какво?

— Ами ти предаде Дани Зукър още след първите два удара.

— Глупости! Ни най-малко…

— Още след втория удар ми каза как се казва. Как мислиш: Дани дали ще се впечатли от това? Ти, доколкото усещам, добре го познаваш. Как смяташ, че ще реагира, като разбере как си го издал?

— Не съм го издавал!

— Е, дано и той е на същото мнение.

Мълчание.

— Както решиш — рекох. — Но лично аз ти препоръчвам да си траеш. Така Дани няма нищо да научи. Как си го изложил. Как някой те е пребил. Как си го издал само след два удара.

Мълчанието продължаваше.

— Разбрахме ли се, Едуард?

Нито ми отговори, нито седнах да го чакам. Време беше да си ходя. Съмнявах се, че Едуард ще види от толкова далеч номера на колата ми — на Бенедикт колата, имам предвид, — но не желаех да рискувам.

— Аз си тръгвам. А ти лежи така, докато си замина, и все едно нищо не е станало.

— Освен дето ми счупи носа — припомни ми оня.

— Ще ти мине — рекох. — Само не вдигай глава.

Върнах се заднешком до колата, без да го изпускам от око. Едуард Лок не посмя дори да помръдне. Седнах зад волана и потеглих. Беше ми едно хубаво, но колкото и да е странно, някак си не се гордеех със себе си. Излязох на булевард „Нордън“ и минах покрай погребалното бюро. Нямах повод да спирам пак там. Вече бях забъркал достатъчно голяма каша. Докато чаках на следващия светофар, хвърлих поглед към електронната си поща. Браво! Ония, дето наблюдават благотворителните дружества, ми бяха пратили отговор:

Подробен анализ на „Ново начало“.

Е, щеше да почака, докато се прибера. Но защо не… Оглеждах се най-внимателно. И само след две преки открих, каквото ми трябваше: интернет кафе „Киберкрафт“. Достатъчно отдалечено от погребалното бюро — не че очаквах да почнат да претърсват съседните паркинги, да не би да съм още там.

Заведението приличаше по-скоро на претъпкан отдел за техника. Няколко десетки компютъра бяха подредени в тесни отворени кабинки покрай стените. И бяха до един заети. Ако не се брои моя милост, нямаше клиент на повече от двадесет години.

— Ще падне бая чакане — уведоми ме някакъв смахнат тип с повече пиърсинги по него, отколкото зъби.

— Няма проблем — рекох.

Работата наистина можеше да почака. Първото ми желание беше да се прибера у дома. И тъкмо се наканих да си ходя, някаква група, изглежда, съставена от геймъри, нададе победоносен вик, взеха да се тупат взаимно по гърбовете, да правят сложни ритуални здрависваници и накрая взеха, че освободиха няколко терминала.

— Кой би? — попита смахнатият.

— Как кой? Ранди Коруик.

На смахнатия новината му хареса.

— Хайде плащайте. — След което се обърна към мен: — За колко време ще ти трябва терминал, чичка?

— Десет минути — отговорих.

— Давам ти пет. На шести терминал. На него на всички им върви. Гледай да не го скапеш с някоя простотия.

Страхотно. Бързо се включих и отворих електронната си поща. Изтеглих финансовата сводка за „Ново начало“. Осемнадесет страници. Декларация за доходи, графики на разходите, графики на приходите, графики на печалбата, графики на ликвидността, графика за реалната и амортизираната стойност на сгради и оборудване, някаква разбивка на пасиви, баланс, някакъв анализ на сравними имоти…

За професор политолог — все непонятни понятия и числа от света на бизнеса.

Някъде към края попаднах и на история на организацията — в действителност основана преди двадесет години от трима души. Професор Малкълм Хюм беше споменат като академичен съветник. А двама студенти бяха вписани като съпрезиденти: Тод Сандерсън и Джедедия Дракмън.

При което кръвта ми се смрази: коя ли ще е най-често срещаната кратка форма на името Джедедия?

Джед.

Нищо още не ми беше ясно, освен едно: всичко е свързано с „Ново начало“.

— Времето ти изтече, чичка — цъфна зад гърба ми смахнатият. — След петнадесет ще се освободи друг терминал.

Завъртях глава в смисъл, че няма да ми е нужен. Платих си таксата за петте минути и се довлякох до колата си. В какво всъщност се е замесил навремето моят наставник? С какви добри дела се занимава това „Ново начало“, та се налага заради тях да ме убиват? Нямах представа. Май беше време да се прибера у дома и да обсъдя нещата с Бенедикт. Току-виж неговата глава успяла да измъти нещо.