Харлан Кобен - Шест години

По-важният въпрос за момента обаче гласеше: а за нея как са минали тези шест години?

Пред тентата спря стреч-лимузина. Още един странен ритуал, свързан със смъртта. В коли, олицетворяващи лукс и излишък, се возим единствено тогава, когато скърбим за някой починал близък. Но пък имали по-подходящ момент от този? До колата се приближиха двама в черни костюми и отвориха едновременно вратите й, сякаш пред тях беше постлан червен килим. Подадоха ръка на слизащата стройна жена на към тридесет и пет, която водеше със себе си дългокосо шест-седемгодишно момченце. Малкият носеше черен костюм, което ми се стори на границата на неприличното. Едно малко момче никога не бива да се облича в черен костюм.

Появилата ми се в този миг мисъл беше повече от очевидна: Ото сигурно е бил семеен. Имал си е стройна жена, с която е споделял мечти и постеля. Може да е имал и дългокосо синче, което го е обожавало и с което е ритал топка в двора. От лимузината наизлизаха и други хора. Възрастна жена ридаеше, притиснала смачкана на топка носна кърпа към носа си. Двойка на тридесет и нещо годишна възраст буквално я пренесе до тентата. Майката на Ото, предполагам, с негов брат и негова сестра. Семейството оформи редица за приемане на съболезнования пред самата тента. Ръкуваха се с опечалените, а мъката им личеше и по стойките, и по физиономиите. Момченцето имаше изгубен, объркан и уплашен вид, сякаш някой го беше издебнал и изтресъл с юмрук в корема.

А този някой бях аз.

Седях, без да мръдна. Бях си представял Ото като някаква самостоятелна единица. А убийството му възприемах като изключително лична трагедия, като края на един изолиран човешки живот. Никой на този свят обаче не е истински изолиран. Смъртта генерира вълнички и ехо.

Но колкото и тежко да ми беше да наблюдавам резултата от собствените си действия, това не променяше факта, че въпросните ми действия бяха напълно оправдани. Затова поизправих гръбнака си и взех да следя по-изкъсо опечалените. Преди да дойда, си бях представял, че редицата им ще наподобява кастинг за статисти в телевизионния сериал „Семейство Сопрано“. Вярно е, и такива се виждаха, но общо взето тълпата беше доста пъстра. Ръкуваха се с роднините на покойника, прегръщаха ги, целуваха ги. Някои задържаха доста дълго прегръдките. Други се ограничаваха с леко потупване по гърба и бързо изсулване. По едно време нарочената от мен за майка на Ото насмалко да припадне, но двама от мъжете я подхванаха.

Убил бях сина й. Мисълта беше хем очебийна, хем сюрреалистична.

Пристигна втора стреч-лимузина и спря пред самото начало на редицата родственици. За миг всички сякаш се смразиха. Двама с фигури на защитници от отбор по американски футбол отвориха задните врати. Отвътре се показа висок, кльощав мъж със зализани коси. И видях как из тълпата се понесе шепот. Мъжът беше на седемдесет и кусур години и ми се струваше смътно познат, но не се сещах кой е. И не застана на опашката, ами тя се раздвои пред него, така както Червено море се разтворило пред Моисей. Мустачките му бяха тънки-тънки, сякаш нарисувани с молив. Докато се приближаваше, семейството приемаше ръкостискания и поздравления.

Който и да беше този човек, явно беше много важна личност.

Слабият мъж с тънките мустачки се спря пред всеки отделен член на семейството и се ръкува с него. А един — който го бях нарочил за шурей на Ото — чак се смъкна на едно коляно. Слабият завъртя леко глава, а онзи веднага се изправи с виновен вид. Един от футболните защитници се движеше на крачка пред слабия, а другият — на крачка подире му. Никой не тръгна след тях да изказва съболезнования на семейството.

След като се ръкува и с майката на Ото — последната в редицата, слабият мъж се завъртя и пое обратно към лимузината си. Един от защитниците му отвори задната врата. Слабият се намести. Вратата се затвори. Единият футболен защитник подкара автомобила. Другият седна на седалката до него. Изкараха стреч-лимузината на заден ход. Никой не помръдна, докато слабият не си замина.

Тълпата остана неподвижна цяла минута след заминаването му. Видях как една от жените се прекръсти. После подновиха поднасянията на съболезнованията. Седях и се напъвах да се сетя кой беше слабият мъж и доколко присъствието му беше от значение. Майката на Ото пак се разрида.

И както я гледах, коленете й поддадоха. Свлече се в обятията на някакъв мъж и продължи да плаче върху гърдите му. А аз замръзнах намясто. Онзи й помогна да се изправи и я остави да се нареве. Виждах как я галеше по гърба и й говори утешително. Тя дълго се задържа в обятията му. А мъжът стоеше и чакаше с безкрайно търпение.