Харлан Кобен - Шест години

— Стой! — изкрещях, след което, вече по силата на инстинкта, добавих: — Полиция!

Лъскавия се извърна към гласа ми.

Извадих от джоба си портфейла и го разтворих. Не, нямам в него метална значка на полицейски служител, но разчитах, че поради отдалечеността си оня няма да се усети. Затова пък щеше да се впечатли от самоувереността ми. Наложих си да се държа твърдо, спокойно.

Младежът се ската по посока на вратата. Грабна в движение шапката, нахлупи я с козирката назад и се шмугна в сградата. За мен това нямаше значение. Затворих портфейла си и тръгнах към Лъскавия. Но и той, изглежда, притежаваше известен опит. Защото не побягна. Нито придоби вида на виновен човек. Не се и опита да се обяснява. Просто ме изчака най-търпеливо да се приближа.

— Само един въпрос ще ти задам — рекох. — Отговориш ли ми, ще забравим за това тук.

— За кое? — полюбопитства Лъскавия. И се нахили със ситни зъбки, приличащи на дражета „тик-так“. — За теб не знам, но аз лично нищо не виждам за забравяне.

В ръката ми се появи айфонът с най-ясното от изображенията на Боб, с които разполагах.

— Тоя кой е?

Лъскавия му хвърли един поглед, после пак се нахили.

— Я да ти видя значката.

Оо! Дотук с впечатляващата самоувереност.

— Само ми кажи…

— Ма ти не си никакво ченге, бе — оцени веселото в ситуацията Лъскавия. — Знаеш ли по какво те излових?

Не му отвърнах. Вратата се отвори съвсем леко. Забелязах как младежът наднича през процепа. Срещна погледа ми и ми кимна в знак на благодарност.

— Щото ако беше ченге, щеше да го познаваш.

— Добре де, кажи ми само името и…

Лъскавия посегна към джоба си. Може би се канеше да извади пищов. Или да измъкне кама. Или да си послужи с носна кърпа. Нямах представа. Не го и попитах. А и комай ми беше все едно.

Беше ми писнало.

Без да му кажа дума или да го предупредя по друг начин, забих с все сила юмрука си в носа му. Чух как изхрущя костта, все едно бях настъпил майски бръмбар. По лицето му потече кръв. Дори през тесния процеп видях как младежът зад вратата се захили доволно.

— Какво, по…

Вкарах му втори прав удар, право по вече категорично натрошения нос.

— Кой е тоя? Как се казва?

Лъскавия гушна с длан носа си, сякаш беше умиращо птиченце, което искаше да спаси. Нанесох му подсичащ ритник. При което той рухна почти точно там, където беше лежал младежът преди по-малко от минута. Зад него процепът във вратата се скри. Явно младежът не желаеше да има нищо общо със ставащото. И беше прав за себе си. Кръвта мърляше обилно костюма на моя човек. Но бях сигурен, че ще може да я обърше до капка, все едно се е стекла върху найлон. Приведох се над него с готов за нов удар пестник.

— Казвай кой е?

— Ох, ама и ти направо се пиши умрял — успя да изгъгне Лъскавия с нещо като страхопочитание в гласа си.

Думите му ме повъзпряха.

— Да чуя кой е!

И му показах наново юмрука. А той вдигна ръка в жалък жест на самоотбрана. Ако исках да му нанеса нов удар, като нищо щях да мина през дланта му.

— Окей, окей — рече. — Дани Зукър. С него си имаш работа, мой човек. Дани Зукър се казва.

За разлика от Ото, Боб не ми се беше представил с истинското си име.

— А ти си направо за гробищата, брато.

— Чух те още първия път — срязах го, но и самият аз усетих страха в тона ми.

— Дани не прощава. Направо си за отписване. Схващаш ли какво ти редя, брато? Знаеш ли какъв си ти?

— Да, чух. Жив умрял съм. Обърни се по корем. Положи дясната си буза върху асфалта.

— Ама защо?

Пак вдигнах юмрук. Оня легна по корем и положи погрешната буза на земята. Направих му забележка. Извърна глава на другата страна. А аз издърпах портфейла от задния му джоб.

— Ти какво сега? Обираш ли ме?

— Мълчи!

Проверих личната му карта и прочетох на глас името му:

— Едуард Лок, тъдявашен — от Флъшинг, Ню Йорк.

— Е, та?

— Вече знам името ти. И адреса ти. На тая игра и двама могат да играят.

При което той се подхили.

— Кое му е смешното?

— Няма по-добър играч от Дани Зукър.

— Ти да не смяташ да му разправиш за кратката ни препирня? — рекох и пуснах портфейла му на тротоара.

— За кое?

— За това, което ти се случи.

Усмивката му пролича и през кръвта.

— В мига, в който изчезнеш, брат ми. Защо? Искаш още малко да ме позаплашваш ли?

— О, хич даже. И ще е хубаво да му разправиш — рекох с възможно най-спокойния си тон. — Само че не знам той как ще го възприеме.

— Кое как да възприеме? — сбърчи вежди оня, както си беше с лице върху асфалта.