Харлан Кобен - Шест години

Добре. Окей. Да действаме стъпка по стъпка. Допускам все още възможността да има някакво невинно обяснение за наличието на онзи върмонтски адрес в джипиеса му. Не ме бива много по творчеството. По-скоро виждам нещата в линейна перспектива. Да допуснем, че може да е услужил и на друг човек с колата си. Или да са му я откраднали временно. Или пък някоя от нощните му завоевания е поискала да посети ферма за органични продукти. Или аз пак съм се отдал на самозаблуда.

Пъхнах ключа в бравата. Ама аз наистина ли се каня да пресека тази граница? Сериозно ли възнамерявам да шпионирам най-близкия си приятел?

Да. Без капка колебание.

Влязох през задната врата. Собствената ми квартира би могла, при добро желание, да се опише като „функционална“. Тази на Бенедикт обаче приличаше по-скоро на харема на някой принц от Третия свят. Десетки скъпи, ярки на цвят отоманки. Вълнуващо пъстри гоблени по стените. Издължени африкански скулптури в четирите ъгъла. Хиляди неща мога да изброя, за да ви убедя колко натруфена беше тази негова квартира, но истината е, че в нея винаги съм се чувствал удобно. Най-много обичах голямата жълта отоманка. Сума ти футболни мачове бях гледал от нея. И сума ти игри бях изиграл на ексбокса.

Ето че и сега пултовете на ексбокса бяха положени отгоре й. Забих поглед в тях, макар да не бях особено убеден, че ще могат да ми предоставят кой знае колко информация. Дори вече сам се питах какво всъщност търся. Някоя улика, най-вероятно. Нещо, което да ми обясни за какво му е било на Бенедикт да ходи с колата си до оная ферма/курорт/убежище на похитители в Крафтборо, във Върмонт? Макар да нямах и най-малка представа как би могла да изглежда подобна улика.

Зарових се първо из чекмеджетата. Като начало — в кухненските. Нищо. Оттам минах в спалнята за гости. И там нищо. След нея — гардероба и бюрото в работния му кабинет. Още нищо. Накрая прегледах и спалнята. Нищо. Там Бенедикт държеше друго бюро, с компютър. Прегледах му чекмеджетата. Нищо.

Открих шкаф с папки. Проверих и кантонерката му. Обичайните сметки. Студентски есета. Графици на лекции. Но що се отнася до нещо съвсем лично — и тук оркестърът вече може да свири „туш“ — нищичко.

Абсолютно.

Което ме накара да си задам въпроса. Може ли в един дом да няма нищо лично на обитателя му? Хайде да вземем собствената ми квартира: какво може да намери човек в нея? Сто на сто нещо повече в сравнение с онова, което откривах тук. Поне някоя и друга снимка, тук-там някое лично писмо, все неща, които имаха връзка с миналото ми.

Но у Бенедикт нямаше нищо подобно. И какво ще рече това?

Не престанах да ровя. Надявах се да открия нещо, което да свърже Бенедикт или с колонията „Творческо презареждане“, или с щата Върмонт, каквото и да било. Опитах се да седна на бюрото му. Бенедикт е много по-дребен от мен, поради което нямаше начин да навра нозете си под бюрото. Приведох се и чукнах по клавиатурата. Екранът светна. И Бенедикт, като повечето хора, не си беше направил труда да го изключи, преди да излезе. И изведнъж си дадох сметка по какъв старомоден начин бях правил огледа на дома му. Че кой в наше време съхранява тайните си из чекмеджета?

Всеки ги поверява на компютъра си.

Стартирах „офиса“ на Майкрософт и погледнах списъка с последните отваряни файлове. На челно място се мъдреше документ в „уърд“ със странното название „VBMWXY.doc“. Кликнах го.

Не пожела да се отвори. Поиска ми парола.

Опааа!

Излишно беше да гадая каква би могла да е. Всякаква. Замислих се дали няма друг начин да я заобиколя. Нищо не ми хрумна. Останалите последно отваряни файлове бяха препоръки за студенти — двама кандидати да следват медицина, един — право и един — бизнес администрация.

Оставаше да стои въпросът: какво толкова има в защитения с пасуърд документ?

Нищо не ми идваше наум. Кликнах най-долу върху иконката за имейли. Но и този му акаунт ми искаше парола. Огледах бюрото с надеждата да попадна на листче с пароли — това се практикува масово, — но пак нищо не намерих. Пак задънена улица.

И какво следва?

Кликнах върху браузъра. И веднага ми се появи страницата му с новините от „яху“. И тук нямаше кой знае какво да науча. Накрая кликнах върху страницата „история“ и чак тогава попаднах на нещо почти многообещаващо. Оказа се, че Бенедикт беше влизал съвсем наскоро във фейсбук. Кликнах върху линка. Появи се профил на мъж, носещ изключително рядко срещащото се име Джон Смит. Направо да не повярваш. Джон Смит не си беше качил снимка. Нито си имаше приятели. Нито статус. А обявеният му адрес гласеше „гр. Ню Йорк, щат Ню Йорк“.