Харлан Кобен - Шест години

Кевин Бакъс беше разделил снимките си по албуми. Започнах от онзи, който беше озаглавен просто „Щастливи времена“. Съдържаше 20–25 снимки, на които се виждаше или моето момче Кевин с главната му любима Мари-Ан, или Мари-Ан сама, явно щракната от Кевин. Изглеждаха щастливи. Поправка: щастлив вид имаше тя. Той изглеждаше побъркан от щастие. И си представих как Бенедикт седи на моето място и разглежда една по една снимките на жената, която обича, с тоя тип Кевин. Представих си и чашата скоч в ръката му. И как стаята притъмнява. И как синята светлина на екрана се отразява в огромните му като на Човека мравка очила. И виждах как една самотна сълза се стича по бузата му.

Не прекалявах ли?

Фейсбук умира да измъчва някогашните влюбени, като държи на преден план бившата им любов. Вече няма отърване от стари гаджета. Целият им живот се развива току пред очите ти. Пълна гадост. Ето, значи, как запълвал Бенедикт нощите си — като се самоизтезава. Нямах преки доказателства, но всички улики сочеха в тази посока. Сетих се и за оная пиянска вечер в бара, когато той най-грижовно беше извадил дълго носената снимка на Мари-Ан. И още чувах в ушите си агонията, съдържаща се в изфъфлените му думи:

„Единственото момиче, което ще обичам през живота си.“

Ох, бедни ми, бедни ми Бенедикт.

Но все още нямах и най-малка представа за значението на всичко това, нито какво общо може да е имало с посещението на бедното копеле Бенедикт във Върмонт. Прегледах още няколко албума. Единият беше озаглавен „Семейство“. Кевин имаше двама братя и една сестра. На няколко снимки се явяваше и майка му. Никакъв баща обаче не се забелязваше. Друг албум се казваше „Водопадът Кинтампо“, а трети — „Национален парк Моле“. Повечето снимки в тях бяха на диви животни и на природни забележителности.

Последният албум носеше заглавието „Дипломиране от Оксфорд“. Любопитно. Та нали Мари-Ан Кантин точно там е завършила икономика. Възможно ли е Кевин и Мари-Ан да са следвали по едно и също време? Дали още по време на следването си не са се влюбили един в друг? Съмнявам се. Прекалено много време е изтекло оттогава за поддържане на едно „взаимоотношение“, но пък знае ли човек?

Снимките във въпросния албум бяха значително по-стари — отпреди петнадесетина-двадесет години, ако съдех по прическите, дрехите и лицето на Кевин. Със сигурност бяха от епохата преди появата на дигиталните фотоапарати. Кевин вероятно ги е сканирал, за да ги качи на компютъра си. Прегледах по диагонал малките изгледи, тъй като не очаквах да открия нищо интересно, но още на втория ред една снимка ме накара да се спра.

Ръката ми се разтрепери. Грабнах мишката, успях да прекарам курсора върху изображението и кликнах. Снимката се уголеми. Беше групова — осем души, до един в черни абсолвентски роби и нахилени до ушите. Веднага разпознах кой е Кевин Бакъс, крайният вдясно до някаква непозната мен жена. Ако се съдеше по езика на телата им, бяха влюбени. Поначало, като се загледах по-внимателно, останах с чувството, че на снимката са четири двойки в деня на дипломирането им. Нямах гаранции, естествено. Може просто да се бяха подредили така — момче-момиче, момче-момиче — но предчувствието ми подсказваше друго.

Жената най-вляво веднага привлече погледа ми: Мари-Ан Кантин с убийствена усмивка, способна да разбие всекиму сърцето. Няма мъж, който да би устоял на тази усмивка и да не се влюби в Мари-Ан. Моментално би си пожелал да я вижда всеки божи ден и да предизвиква появата й. И не би могъл да си представи да я споделя с друг.

Да, приятелю Бенедикт, сега вече разбирам. Всичко ми стана съвсем ясно.

Мари-Ан гледаше влюбено мъж, когото за пръв път виждах.

Така поне реших в началото.

И мъжът беше или африканец, или афроамериканец. С обръсната глава. И без косъм по лицето. И без очила. Тъкмо заради това не го бях разпознал от раз. А и след като се вгледах по-внимателно, пак не бях стопроцентово сигурен. Но пък беше единственият смислен отговор.

Бенедикт.

И въпреки това оставаха два нерешени въпроса. Първо, Бенедикт не беше завършил Оксфордския университет. И второ, под снимката не пишеше „Бенедикт Едуардс“, а „Джамал У. Лангстън“.

Така че можеше да не е Бенедикт, а някой си Джамал У. Лангстън, който прилича на него.

Смръщих се. Ами да, и така имаше резон. Напълно възможно е Бенедикт цял живот да е страдал по жена, която преди много, много години е излизала с мъж, който едва ли не е бил негов двойник!