Харлан Кобен - Шест години

Ега ти и тъпата теория!

Хубаво, ама каква друга можех да измисля? Очебийната: че Бенедикт Едуардс е всъщност Джамал У. Лангстън.

Нещо ми се губеше. А можеше и да не ми се губи. Да предположим, че парченцата от пъзела най-после се подреждаха, и то — на една и съща маса. Изписах в Гугъл „Джамал У. Лангстън“. Първият линк беше към някакъв си вестник „Стейтсмън“, описан като „Най-старият национален вестник в Гана, основан 1949 г.“

Кликнах върху линка. А когато видях за какво става дума в статията — достатъчно ми беше да прочета заглавието, — само дето не изкрещях, но в същото време парченцата от пъзела взеха още по-плътно да си прилягат.

Пред очите ми беше некрологът на Джамал У. Лангстън.

Това пък как е възможно…? Зачетох се. Очите ми се разширяваха все повече, а последните парченца вече си идваха по местата.

Измореният глас зад гърба ми обаче ме смрази до мозъка на костите ми:

— Ех, човече, как можа точно на това да попаднеш.

Извърнах се бавно към Бенедикт. А той беше с пистолет в ръка.

Ако трябваше да направя класация на многобройните сюрреалистични мигове, които изживявах напоследък, сегашният — най-добрият ми приятел да е насочил оръжие към мен — щеше да си проправи с лакти път до първото място. Тръснах глава. Как можах нищо да не видя, нито да го усетя? Очилата му в тези огромни рамки изглеждаха повече от смешни. А прическата му буквално ме предизвикваше да се усъмня в душевното му здраве и в личния му пространствено-времеви континуум.

Бенедикт стоеше по зелено поло, бежови кадифени джинси и сако от туид — и с пистолет в ръка. Част от мен настояваше да се изсмея на висок глас. Имах милион въпроси, които исках да му задам, но започнах с онзи, който бях формулирал толкова много пъти от самото начало:

— Къде е Натали?

Поне по лицето му не се изписа никаква изненада, като го чу.

— Нямам представа.

— Ще ме стреляш ли с това нещо? — посочих пищова в ръката му.

— Заклел съм се — каза. — Поел съм обет.

— Да ме застреляш ли?

— Да убия всеки, който разкрие тайната ми.

— Дори ако е най-добрият ти приятел?

— Да. И него.

— Напълно те разбирам — кимнах.

— Какво разбираш?

— За Джамал У. Лангстън — посочих екрана. — Бил е прокурор кръстоносец. Изправил се срещу смъртоносните наркокартели на Гана, без изобщо да се замисли за собствената си безопасност. Успял е да стори онова, което никой друг дотогава не успявал — да ги победи. И е загинал геройски.

Изчаках го да каже нещо. Но той мълчеше.

— Смел човек — казах.

— Глупав човек — поправи ме Бенедикт.

— Картелите се заклели да му отмъстят и ако може да се вярва на тази статия, успели са да постигнат целта си. Изгорили Джамал У. Лангстън жив. Но той всъщност не е изгорял, нали?

— Зависи.

— В какъв смисъл?

— Джамал не изгоря жив — каза Бенедикт. — Но картелите все пак успяха да му отмъстят.

Пословичният воал взе да се вдига пред очите ми. Или още по-точно казано, чувствах се като камера, която постепенно идва на фокус. Неразпознаваемото петно в далечината взе да придобива очертания и форма. Фокусът се изостряше при всяко ново завъртане на обектива или, както повече подхождаше за конкретния случай, след всеки изминал миг. Натали, колонията, внезапната ни раздяла, сватбата, нюйоркската полиция, снимката от охранителната камера, загадъчният й имейл до мен, обещанието, което насила ме накара да й дам преди шест години… всичко вече си идваше намясто.

— Изигра собствената си смърт, за да спасиш тази жена, така ли?

— И нея — рече, — но вероятно и себе си.

— Но най-вече нея.

Нищо не каза. Вместо това Бенедикт — не трябваше ли вече да го наричам Джамал? — се приближи към екрана. И с навлажени очи протегна пръст да пипне нежно лицето на Мари-Ан.

— Коя е тя? — попитах.

— Жена ми.

— Знае ли какво си направил?

— Не.

— Чакай! — усетих как ми се зави свят от тази вест. — Да не искаш да кажеш, че и за нея си умрял?

— Така е по правилата — кимна той. — И е част от клетвата, която полагаме. Това е единственият начин да сме сигурни, че никой няма да пострада.

А аз пак си го представих как седи тук, втренчил се в снимките й във фейсбук, в статуса й, в ъпдейтите по жизнения й път… като онзи, дето гласеше, че била „във взаимоотношение“ с друг мъж.

— Кой е този Кевин Бакъс?

— Стар приятел — насили се да пусне подобие на усмивка Бенедикт. — Доста дълго му се наложи да чака, докато му излезе късметът. Но нямам нищо против. Не искам тя да живее сама. Той е свестен човек.