Харлан Кобен - Шест години

За малко да ме убеди.

Поправка: успя да ме убеди, поне за един доста дълъг период. От пръв поглед, Бенедикт — той много държеше да продължа така да го наричам, за да не стане някой гаф — ми се стори абсолютно прав. Тоест налагаше се да се оттегля.

На мен, разбира се, все още не ми бяха известни всички подробности. Нямах идея до каква степен се разпростира цялото онова „Ново начало“. Нито знаех със сигурност защо и къде беше изчезнала Натали. В интерес на истината, не знаех със сигурност дали изобщо е жива. В нюйоркската полиция например бяха на мнение, че не е сред живите. Не можех да си го обясня, но според мен те предполагаха, че е изключено някой като Натали да оцелее и да се крие цели шест години, щом търсят да го пречукат хора от рода на Дани Зукър и Ото Деверо.

Да не изброявам и купищата други въпроси, на които търсех отговор. Не можех да си обясня например как точно действа „Ново начало“, нито как тренировъчният им център може да мине за творчески курорт, нито каква роля играеха в цялата тази организация Джед, Куки и всички останали. Не знаех на колко души са помогнали да изчезнат, нито кога са създали организацията, макар в онази сводка за дружеството да пишеше, че възникнало преди двадесет години, още по време на следването на Тод Сандерсън. С нещата, които не знаех, можех най-спокойно да си построя удобно жилище. Но и това не беше вече от особено значение. Далеч по-важен, разбира се, беше рискът, заплашващ живота на толкова много хора. Клетвата беше едно на ръка: напълно естествено беше хора, направили такава саможертва и поели такива рискове, да убиват, за да защитят и себе си, и най-близките си.

Изпитвах, разбира се, огромно облекчение и от осъзнаването на това, че връзката ни с Натали не се беше оказала лъжовна, а че тя в действителност бе пожертвала най-истинската любов в живота ми именно за да спаси живота и на двама ни. В края на краищата обаче самото знание, заедно с произтичащото от него пълно безсилие, буквално пробиваше огромна пробойна в сърцето ми. Завърна се болката — може би малко по-друга, но и още по-силна.

Как се уталожва подобна болка? Точно така — познахте! Двамата с Бенедикт забихме право в „Бар-библиотеката“. С тази разлика, че този път отидохме със съзнанието да не се надяваме да ни приютят обятията на непознати. Наясно бяхме, че само приятели от рода на „Джак Даниел“ и „Кетел Уан“ ще заличат или поне ще размажат толкова мощно прогарящите съзнанието образи.

И бяхме бая навлезли в дружбата си с Джак и Кетел, когато зададох следния елементарен въпрос:

— А какво пречи и аз да съм с нея?

Бенедикт нищо не каза. Изведнъж се оказа запленен от нещо, което се намираше на дъното на чашата му. Очакваше да сменя темата. Но аз упорствах.

— Защо да не изчезна и аз, че да живея само с нея?

— Така — отвърна ми.

— Как така „така“? — заядох се. — Не ми отговаряй като някое петгодишно детенце, ако обичаш.

— А ти готов ли си на подобна стъпка, Джейк? Да се откажеш от професурата си, от живота си тук и от всичко останало?

— Разбира се — отговорих, без изобщо да се замислям.

Бенедикт отново сведе поглед в напитката си.

— Да. Така си и знаех — промълви с възможно най-тъжен глас.

— Е, и?

— Съжалявам. Няма да стане — притвори очи Бенедикт.

— Защо да не може да стане?

— По две причини. Първо, не е разрешено. От правилника. Това е един от начините никой да не знае какво правят другите. Прекалено опасно е.

— Мислиш, че няма да издържа ли? — усетих как умолителният ми тон се промъкна дори през завалените ми думи. — Цели шест години минаха. Или ще замина за чужбина, или…

— Не викай така силно.

— Извинявай.

— Джейк?

— Кажи.

Засече погледа ми и го задържа.

— За последен път говорим по този въпрос. И за всичко свързано с него. Знам, че никак не ти е лесно, но се налага да ми обещаеш, че няма повече да го повдигаш. Разбра ли ме?

Не му отговорих директно:

— Току-що каза, че не можело да бъда с нея по две причини.

— Точно така.

— И коя е втората?

Сведе очи и гаврътна енергично остатъка от питието. Задържа алкохола в устата си и направи знак на бармана да му налее ново. Онзи се смръщи. Доста работа му бяхме създали, откакто дойдохме.

— Бенедикт?

Той пак надигна чашата, мъчейки се да изцеди и последните капки. След което изплю камъчето:

— Никой не знае къде е Натали.

— Е, да, за повечето хора е тайна…

— В случая не става дума за тайна — рече и изгледа вече изнервено бармана. — Наистина никой няма представа къде може да е.