Харлан Кобен - Шест години

— Ти пък. Все някой трябва да знае.

Той завъртя глава.

— Това е част от цялата организация. И нашето спасение. Именно затова досега толкова много хора продължават да живеят. Или аз поне така се надявам. Знаеш, че Тод са го изтезавали, нали? Издал е някои неща — курорта във Върмонт, имената на неколцина членове, — но и той самият не е знаел кой къде отива, след като получи своето — направи знак за кавички във въздуха, — своето „ново начало“.

— Знаят обаче ти кой си бил.

— Само Малкълм. За мен допуснаха изключение, понеже идвах отвъд океана. А останалите? Тях „Ново начало“ оборудва с необходимите умения. После, в името на всеобщата безопасност, всеки тръгва сам-самичък и не съобщава никому къде е. Това имах предвид, като ти разправях за конспиративността. Всеки от нас знае само толкова, колкото трябва, и нищо повече.

Никой не знае къде е Натали. Напънах се да възприема смисъла на това изречение. Умът ми не го побираше. Натали е в опасност, а аз не мога нищо да направя, за да й помогна. Тя е сам-сама някъде там по широкия свят и аз няма начин да бъда с нея.

Оттам нататък Бенедикт напълно изключи. Беше ми разказал всичко, което му беше известно. В това вече бях убеден. И докато се клатушкахме от бара до дома, аз също си дадох нещо като обещание. Ще се оттегля. Ще оставя нещата на мира. Ще издържа на цялата тази болка — та нали вече я бях издържал в продължение на цели шест години — в името на безопасността на жената, която обичам.

Предпочитах да живея без Натали, отколкото да живея с мисълта, че с някое мое действие съм поставил живота й в опасност. Вече няколкократно ме бяха предупредили. Време беше да се вслушам в предупрежденията.

Край. Оттук нататък — без мен.

И с тази мисъл в главата успях да се намъкна в бунгалото за гости.

Точно така възнамерявах да постъпя в мига, в който главата ми се тръшна върху възглавницата и очите ми се затвориха. Бях убеден в това свое намерение в мига, в който се извърнах по гръб и видях как таванът се завъртя от многото поет алкохол. И бях приел, че тъкмо това е истината до мига, в който — в 6,18, според будилника на нощното ми шкафче — се сетих за нещо, което беше убягнало от съзнанието ми.

За бащата на Натали.

И седнах в леглото, а тялото ми изведнъж се вцепени.

Така и не бях разбрал какво е станало с професор Арон Клайнър.

Допусках възможността Джули Потъм да се окаже права, че баща й е избягал с онази студентка, после повторно се оженил, но ако е станало така, Шента щеше много лесно да го открие. Той обаче беше изчезнал.

Както двадесет години след него щеше да изчезне и другата му дъщеря — Натали.

Нямаше да се учудя, ако нещата се окажеха съвсем прости — „Ново начало“ да му е помогнало и на него. Но как, след като „Ново начало“ е било създадено само преди двадесет години. А да не би пък изчезването на професор Клайнър да е било предвестник на организацията? С бащата на Натали се е познавал Малкълм Хюм. Нещо повече — когато Арон Клайнър зарязва за пръв път семейството си, тъкмо при Малкълм Хюм отива майката на Натали. Какво пречи моят наставник да му е помогнал да изчезне, а по-късно, преди някакви си двадесет години, да кажем, да основе група, която уж се явява благотворително дружество, а всъщност цели да помага на други като него?

Възможно е.

Докато пренебрегваме факта, че двадесет години по-късно се налага да изчезне и собствената му дъщеря. Къде е логиката тук?

Няма такава.

И защо в нюйоркската полиция ми бяха показали онази снимка от охранителна камера, правена преди шест години? Какво общо можеше да има тя с бащата на Натали? Или с Дани Зукър и Ото Деверо? Изобщо каква връзка можеше да съществува между сегашните събития около Натали и баща й, който изчезнал преди двадесет и пет години?

Хубави въпроси.

Станах и взех да обмислям следващия си ход. Чакай, какъв следващ ход пък сега? Нали обещах на Бенедикт да не се бъркам повече. Да не говорим, че вече бях придобил съвсем реално и изключително конкретно разбиране за опасностите, произтичащи от по-нататъшното ми търсене — не само за мен, но и за жената, която обичам. Натали си е избрала да изчезне в неизвестност. Независимо дали го е направила за свое добро, или за мое, бях длъжен да уважа не само желанието, но и преценката й. Когато е оценявала своето положение, е знаела много повече от онова, което аз знаех в момента, претеглила е плюсовете и минусите и едва тогава е заключила, че следва да изчезне безследно.