Харлан Кобен - Шест години

В мига, в който излязох на магистрала 95, ми мина през ум, че не бях пътувал по нея от… ами да, чак от вчера. И си дадох сметка какво можеше да означава този факт. Затова отбих от пътя, извадих айфона и го включих. Имах имейли и съобщения, че са ме търсили. Шента ми беше звъняла три пъти. Реших да не я удостоявам с вниманието си. Влязох в мрежата и пуснах в гугъл името на Дани Зукър. Повечето хитове се отнасяха до някакъв негов холивудски съименник. Втория път след името му добавих „мафиот“. Пак нищо. Надникнах и във форума на „ентусиастите на гангстерска тема“. За никакъв Дани Зукър не ставаше дума.

Ами сега?

Изпробвах различни варианти за изписване на името му: Зукер, Зуукър, Зуккър. Нищо особено. Наближавах изхода за Флъшинг. Нямаше да ми коства кой знае колко да се отбия и дотам. Реших да си опитам късмета. Излязох от магистралата и намерих булеварда „Франсис Луис“. Цветарският мегамагазин „Глоубъл Гардън“, където бях понашамарил Едуард, работеше. Замислих се за ударите, които му бях нанесъл. Винаги съм се гордял с това, че се придържам стриктно към правилата, и бях оправдал вчерашния си изблик на насилие с факта, че бях действал в защита на оня младеж, но това не променяше истината, че нищо не ми налагаше да измлатя Едуард точно по носа. От друга страна обаче имах нужда от сведения, в името на което можех да наруша някои правила. Не беше кой знае колко трудно да извиня постъпката си. Твърдението, че нямаше да се добера до тази информация, ако не бях размазал носа на Едуард, звучеше съвсем убедително.

По-интересно беше друго — и щях да разгледам този аспект на случая при първа възможност: дали една част от мен не беше изпитала удоволствие от инцидента? Наистина ли беше наложително да удрям с юмрук Едуард, че да се сдобия с тези сведения? Е, не съвсем. Можеше и другояче да опитам. И колкото и неприятно да ми беше, че мисълта изобщо ме бе споходила, не беше ли факт, че една малка част от душицата ми всъщност се беше зарадвала на смъртта на Ото? В лекциите си често засягам темата за значението на първичните инстинкти във философията и политическата теория. Нима си мислех, че те не се отнасят и за мен? Дали пък тези свещени за мен правила не са предназначени да опазват не толкова околните, колкото самите нас от себе си?

В семинарите по „ранни политически теории“ Малкълм Хюм умираше да разглежда фините разграничения от този род. За разлика от него не си падах по подобни приказки. За мен доброто и лошото са две съвсем отделни неща.

В такъв случай в момента на страната на доброто ли бях, или на злото?

Паркирах близо до главния вход, подминах голямата табела „Многогодишни и саксии“ и влязох. Оказа се, че магазинът е огромен. Във въздуха витаеше острата миризма на тор. Тръгнах да обикалям наляво, покрай свежите цветя, храстите, градинарските приспособления, градинската мебел, почвите, торфовете и каквото друго продаваха там. И в движение оглеждах всичко живо, което ми се мернеше със зелената престилка на обслужващ персонал. Нужни ми бяха не повече от пет минути да открия онзи младеж, който, колкото и да е любопитно, работеше в отдела за изкуствени торове.

Носът му беше бинтован. Около очите му беше черно. Бейзболната шапка „Бруклин Нетс“ все още беше на главата му, с обърната назад козирка. В момента помагаше на клиент: товареше чували с тор в количка. Клиентът му обясняваше нещо. А младежът кимаше ентусиазирано. Имаше обичка. А надничащият изпод шапката кичур беше на руси ивици — явно постигнати с химически средства. Младежът не жалеше сили, не спираше да се усмихва и изобщо се стараеше да посрещне всички нужди на своя клиент. А това силно ме впечатли.

Минах откъм гърба му и зачаках. През същото време оглеждах терена, как да му препреча пътя, ако реши да ми избяга. Щом приключи с клиента, той моментално взе да се озърта за следващия, на който да помогне. Приближих го изотзад и леко го чукнах по рамото.

Онзи се обърна с готова усмивка.

— С какво мога…?

Но като видя кой е, млъкна насред дума. Очаквах, че ще хукне нанякъде. И не бях решил окончателно как да реагирам. Достатъчно близко бях, че да го сграбча да не бяга, но щях да привлека ненужно внимание върху себе си. Само се стегнах и изчаках да го видя какво ще предприеме.

— О, приятел! — сграби ме той и силно ме прегърна. Не бях очаквал точно това, но не се съпротивих. — Ей, човеко, страшно съм ти благодарен. Нямаш си представа колко.

— Ъъ… Моля, моля.

— Да ти кажа направо — за мен ти си истински герой. Оня Едуард е такъв гадняр. Постоянно се заяжда с мен, защото знае, че не обичам да се бия. Така че съм ти ужасно благодарен. Честна дума.