Харлан Кобен - Шест години

Човека, чийто кабинет понастоящем заемам, го видях за последен път преди две години на политоложки семинар на тема „Злоупотреби с конституцията“. Беше долетял от Флорида и имаше здрав, загорял вид. Зъбите му бяха шокиращо бели. Подобно на много живеещи във Флорида пенсионери, и той имаше вид на отпочинал, щастлив и силно остарял човек. Приятно ни беше да се видим, но помежду ни вече съществуваше определена дистанция. Малкълм Хюм беше склонен към подобно отчуждаване. За разлика от мен: обожавах го този човек. Като се изключи баща ми, беше най-изявеният за мен ролеви модел. Независимо че предварително ме беше предупредил: пенсионираше ли се — край на взаимоотношенията ни. Открай време мразел академичните отрепки — престарелите преподаватели и администратори, които не можели да се откъснат от университета дълго след като им е изтекла датата на годност, неразличаващи се по нищо от застаряващите спортисти, които отказват да преглътнат неизбежното. Напуснал веднъж свещените ни аудитории, професор Хюм не се изкушаваше да се завръща от време на време. Нито се отдаваше на носталгия, нито лежеше на старите си лаври. И на осемдесетгодишна възраст Малкълм Хюм си оставаше устремен към бъдещето. Миналото за него не беше нищо повече от минало.

Така че въпреки богатата ни според мен съвместна биография, не ни се случваше да общуваме често. Бях част от онзи негов живот, който беше приключил. Малкълм Хюм вече се беше отдал на голфа, на клуба на любителите на криминалета и бридж клуба във Флорида. Вероятно и „Ново начало“ беше успял да загърби. Така че не можех да предугадя дали ще приеме обаждането ми с раздразнение, или не. Не че толкова ме вълнуваше.

Интересуваше ме единствено това да получа отговори на въпросите ми.

Набрах номера му във Виро Бийч. След пет иззвънявания се включи телефонният му секретар. Подрезгавял леко от годините, мощният му записан глас ме прикани да оставя съобщение. И тъкмо да го запиша, изведнъж се сетих, че няма как да му оставя номер, на който да ме потърси, тъй като телефонът ми щеше през повечето време да е изключен. Реших да му звънна повторно след известно време.

Дотук добре. А сега?

Умът ми зажужа наново и се съсредоточи за енти път върху бащата на Натали. Точно той е ключът към загадката, реших. А кой ли ще може да хвърли поне мъничко светлина върху това, какво се е случило с него? Отговорът идеше от само себе си: майката на Натали.

Зачудих се дали да не се обадя на Джули Потъм и да я помоля да ме свърже с майка си, но реших, че само ще си изгубя времето. Затова прескочих до местната библиотека и влязох в интернет, а в търсачката написах „Силвия Ейвъри“. Адресът, на който се водеше, беше същият като на Джули Потъм, в Рамзи, Ню Джързи. Облегнах се на стола и обмислих наученото. След това влязох в сайта на бизнес указателя и издирих старческите домове в района на Рамзи. Оказаха се три на брой. Обадих се по телефона и до трите и поисках да говоря със Силвия Ейвъри. И от трите ми отвърнаха, че нямали „обитател“ (точно този термин използваха) с такова име. Хайде пак на компютъра. Този път разширих района на търсене: всички старчески домове в окръга Берген на щата Ню Джързи. Бройката им буквално ме затрупа. Накарах търсачката да ги разположи върху картата и взех да се обаждам в най-близките до Рамзи. На шестия номер телефонистката в старческия дом „Хайд Парк Асистед Ливинг“ ми отговори:

— Силвия ли? Ами тя в момента май е на занятие по ръчен труд с Луиз. Ще желаете ли да оставите съобщение?

Ръчен труд с Луиз. Все едно търсех дете в летен лагер.

— Не, благодаря, ще се обадя по-късно. Имате ли определени часове за свиждания?

— Предпочитаме посетителите да идват между осем сутринта и осем вечерта.

— Благодаря.

Окачих слушалката. Потърсих уебсайта на „Хайд Парк Асистед Ливинг“. На него беше обявен и дневният режим, в който фигурираше и ръчният труд с Луиз, след който следваше кръжок по играта „Скрабъл“, „Сбирка на фотьойлните пътешественици“ (каквото и да означаваше това) и „Печива по спомени“. За следващия ден беше предвиден тричасов излет до мола „Парамъс Парк“, но днес всичко по програмата щеше да се проведе в самия дом. Чудесно.

Отбих се до фирма за даване на коли под наем и поисках нещо средно голямо. Дадоха ми форд фюжън. Наложи се да им предявя кредитната си карта, но нямаше друг начин. Време беше пак да гостувам: този път — на майката на Натали. Не се притеснявах особено, че може да не я заваря. Обитателите на старческите домове рядко правят незапланувани излизания. А ако случайно й се наложеше, сигурно щеше да е за кратко. Щях да я изчакам. Така или иначе, нямаше къде другаде да ходя. Освен ако не ми беше писано да прекарам нова прекрасна нощ с Мейбъл в „Народен мотел“.