Харлан Кобен - Шест години

— Е, и?

— Одеве попитахте за причината на смъртта. Сега ще ви отговоря: пречупен му е бил вратът. Но ще ви кажа и още нещо, от което много ще ви заболи: много рядко се случва нечий врат да е пречупен при самозащита.

— Първо на първо, отричаме да имаме каквото и да било общо със смъртта на този престъпник…

— Не се хабете — възпря го тя с ръка.

— Няма значение — рекох. — Можете да ме заплашвате, колкото си искате. Но това не променя факта, че нищо не знам.

— Ото май не ви повярва, като му го казахте, нали?

Гласът на Боб: „Къде е тя?“.

А Мълхоланд се приведе към мен.

— Толкова ли сте тъп, че да смятате всичко за приключило? Мислите ли, че те вече са ви отписали? Първия път са ви подценили. Но няма да повторят грешката си.

— Кои са тези „те“? — попитах.

— Група сериозни злодеи — отвърна ми. — Засега ви стига това да знаете.

— Не виждам никаква логика — обади се Бенедикт.

— Слушайте ме внимателно — рече Мълхоланд. — Или те ще стигнат първи до Натали, или ние. Избирайте.

— Но аз наистина нищо не знам — повторих за кой ли път.

Което си беше самата истина. Но по-важното беше друго: Мълхоланд ми предлагаше и привидно невероятната последна възможност.

Аз пръв да я намеря.

Шофираше Бенедикт.

— Няма ли да ме светнеш какво стана преди това?

— Дълга история.

— Но пък и дълъг път ни чака. Та понеже стана дума: къде ще искаш да те оставя?

Хубав въпрос. Нямаше начин да се върна в кампуса. Първо, бях прогонен оттам; и второ, както ми напомниха детективите Мълхоланд и Телеско, там можеха да ме потърсят група много сериозни злодеи. И се запитах Джед и Куки от групата злодеи на Боб и Ото ли са, или по петите ми са две различни групи злодеи. Съмнявах се. Боб и Ото бяха печени професионалисти. Отвличането ми си беше за тях най-обикновено ежедневие. Докато Джед и Куки бяха непохватни аматьори — неуверени, гневни, уплашени. Не знаех как да тълкувам това, но имах чувството, че не е маловажно.

— И аз се чудя.

— В такъв случай ще карам към кампуса, окей? А ти ще ми попълниш знанията за случилото се с теб.

Така и стана. Бенедикт не откъсваше очи от пътя и само от време на време кимваше. Лицето му бе безизразно, ръцете му държаха волана неизменно на десет и на два часа. Когато свърших, мълча в продължение на няколко секунди. А след това:

— Джейк?

— Казвай.

— Остави тая работа.

— Не съм убеден, че ще мога.

— Помисли си само колко души искат да ти светят маслото.

— Поначало никога не съм бил популярна личност.

— Така е. Но си се набутал в някаква отвратителна каша.

— Леле, какви високопарни изрази от един професор по хуманитарните науки.

— Най-сериозно ти го казвам.

Оценявах този факт.

— Що за хора са ония във Върмонт? — попита Бенедикт.

— Стари приятели, да речем. И тъкмо това е най-идиотското. Джед и Куки бяха там още навремето, когато се запознах с Натали.

— А сега искат да те пречукат, така ли?

— Според Джед аз съм замесен в убийството на Тод Сандерсън. Само дето не мога да изчисля на него какво му пука и откъде изобщо е познавал Тод. Не мога да напипам връзката помежду им.

— Връзката между тоя Джед и Тод Сандерсън ли?

— Да.

— Че той, отговорът, е очебиен, не смяташ ли?

— Натали — кимнах.

— Ъхъ.

— Когато за пръв път я видях — казах след кратък размисъл, — Натали седеше тъкмо до този Джед. Помня, че дори ми мина през ум мисълта, че са гаджета.

— В такъв случай излиза, че връзката е налице между трима ви.

— В смисъл?

— Че сте познавали Натали в плътско отношение.

Тезата никак не ми се понрави.

— Не може да се каже със сигурност — рекох неубедено.

— Ще ми позволиш ли да изкажа очевидното?

— Щом се налага.

— Знаеш, че си имам вземане-даване с куп жени — каза Бенедикт. — С риск да се изфукам, ще допълня, че мога да мина и за спец по въпроса.

— Да се изфукаш ли? — направих гримаса.

— Та има жени, които само неприятности могат да ти навлекат. Нали ме разбираш?

— Неприятности, казваш.

— Точно така.

— И сега ще ми заявиш, че Натали е точно този тип жена.

— Ами да. Ти, Джед, Тод — заизрежда Бенедикт. — Не се бъзвай, но аз лично не виждам друго обяснение.

— А именно?

— Че тази твоя Натали е направо изперкала.

Намръщих се. Изминахме известно разстояние.

— Имам една вила, която ползвам за офис — каза Бенедикт. — Вземи да отседнеш там, докато се уталожат нещата.

— Благодаря.