Харлан Кобен - Шест години

— Джули — изрекох бавно в желанието си да я върна към действителността, — защо, когато ти се обадих, се престори, че не ме познаваш?

Гласът й все още идеше от много далеч.

— Къде? — попита.

— Кое „къде“?

— Къде са го убили?

— Живеел е в Палмето Блъф, в Южна Каролина.

— Не се връзва — завъртя глава тя. — Грешиш нещо. Или ме лъжеш.

— Изобщо не те лъжа.

— Ако Тод е умрял, ако са го убили, както ти твърдиш, Натали щеше да ми каже.

Облизах устни и се напънах да не допусна в гласа си нотката на отчаяние.

— Значи, ти все пак поддържаш връзка с нея.

Никакъв отговор.

— Джули?

— Натали все имаше едно наум, че и това може да се случи.

— Кое „това“?

Очите й най-после успяха да се фокусират и погледът й ме прониза, сякаш беше лазерен лъч.

— Натали предугаждаше, че някой ден ще стигнеш до мен. И дори ми каза какво да ти кажа, ако това стане.

— И какво ти заръча? — преглътнах.

— „Припомни му какво обеща.“

Мълчание.

— Аз обещанието си го спазих — рекох и пристъпих една крачка напред. — Цели шест години го спазвах. Пусни ме да вляза, Джули.

— Не може.

— Тод не е вече между живите. Обещанието си, така или иначе, изпълних. Но нещата вече са други.

— Не ти вярвам.

— Провери уебсайта на Ланфорд. Виж некролога му.

— Какво?

— Включи си компютъра. И потърси некролога на Тод Сандерсън. Ще те изчакам.

Без дума да обели, тя отстъпи и затвори вратата след себе си. Не знаех как да разтълкувам това й действие: дали отиде да проверява уебсайта, или просто й беше писнало от мен. Но нямаше къде другаде да ходя. Затова останах да чакам, загледан във вратата. След десет минути Джули се върна. Отвори остъклената врата и ми даде знак да вляза.

Седнах на дивана. Джули седна насреща ми с шашнат поглед. Очите й приличаха на натрошени стъклени топчета.

— Нищо не разбирам — каза. — Там пише, че бил женен, че имал деца. А аз си мислех…

— Какво си мислеше ти?

Тя тръсна рязко глава.

— Теб какво всъщност те интересува цялата тази работа? Натали, така или иначе, те заряза. Нали те видях на сватбата. Мислех, че няма да дойдеш, но Натали беше сигурна, че ще се появиш. Защо го направи? От склонност към мазохизъм ли?

— Натали беше сигурна, че ще дойда?

— Да.

Кимнах.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— Била е убедена, че ще искам да се уверя с очите си.

— Защо?

— Защото не можех да повярвам.

— Че тя може да заобича друг ли?

— Да.

— Но то все пак се е случило. А тя те е накарала да й обещаеш, че няма повече да им се явяваш.

— Аз пък усещах, че не бива да й обещавам такова нещо. Дори в мига, в който й го обещавах, дори докато я гледах как се кълне във вярност на друг, така и не можех да допусна, че Натали е престанала да ме обича. Знам, че звучи като някакъв блян, като самозаблуда. Че създавам впечатлението, че нося на носа си най-дебелите розови очила в историята на човечеството, или че съм някакъв егоцентрик, който не е способен да възприеме действителността. Но пък знам. Знам как се чувствах, докато бяхме двамата заедно — а знам и тя какво изживяваше. Всички тия клишета, над които се надсмиваме — как две сърца биели като едно, как слънцето огрявало и над най-облачния ден, как една връзка можело да надрасте и физическите, и духовните отношения — изведнъж всичко това беше мое. Беше наше — мое и на Натали. Изключено е да сме се лъгали. В любов като нашата и най-слабата фалшива нотка се усеща. Прекалено много бяха миговете, които ме оставяха бездиханен. Живеех, за да слушам смеха й. Погледнех ли я в очите — виждах безкрайността. Прегърнех ли я, осъзнавах — това се случва веднъж в живота, и то само ако имаш късмет. Намерили си бяхме наше си място — рядко срещано и специално място със свой колорит и натюрел, а споходи ли те подобно щастие, почваш да съжаляваш за всеки миг от живота, който не прекарваш там, тъй като все едно си го пропуснал. Съжаляваш околните, понеже знаеш, че те никога няма да изживеят такива непрестанни изблици на страст. Натали ме караше да се чувствам жив. Благодарение на нея всичко около нас гореше и пламтеше. Точно това чувствах аз. И знам, че и Натали го изживяваше по същия начин. Не че бяхме заслепени от любов. Напротив. Любовта ни караше да гледаме по-ясно и затова никога няма да мога да се отърся от нея. И не биваше поначало да й обещавам нищо. Бъркотията може и да е царяла тогава в главата ми, но никога в сърцето ми. Трябваше да се вслушвам единствено в сърцето си.

Докато свърша, сълзите бяха взели да се стичат по бузите ми.