Харлан Кобен - Шест години

— Не знам дали ми е позволено.

— Много ще съм ви благодарен. Страшно ми е нужен.

Тя се замисли, после предложи:

— Купете си аптечката и ми обещайте да се погрижите за цицината си, а пък аз ще ви го дам като безплатна притурка.

Кандисах на сделката и се отправих към мъжката тоалетна. Часовникът явно не спираше да отброява минутите и секундите. Всеки момент през главните зони за отдих щяха да почнат да минават патрулки и да оглеждат паркираните коли. Или може би бърках? Нямах си представа. Но си наложих да успокоя дишането си. Огледах се в огледалото. Ужас. Освен цицината на челото имах и кървяща аркада над веждата. Почистих се, доколкото можах, но нямаше как да се превържа. Всяка лепенка или бинт щеше да бие на очи.

До автоматите за закуски и напитки имаше и банкомат, но засега щеше да почака.

Втурнах се към колата. Номерата й бяха „704LI6“. Изписани с червено, понеже са от Масачузетс. С помощта на маркера превърнах нулата в осмица, L-то в Е, I-то в Т, а шестицата също на осмица. Отстъпих крачка назад. Отблизо веднага си личеше, но за по-далечен наблюдател номерът гласеше „784 ET8“.

Прищя ми се да възнаградя с усмивка изобретателността си, но нямаше време. Върнах се при банкомата, обмисляйки как точно да подходя. Всеизвестно е, че банкоматите са съоръжени с видеокамери, но дори и да се маскирах, пак щяха да ме изловят по кредитната карта.

В случая по-важно беше да пестя време. Пък ако ме снимат — снимали са ме.

Разполагам с две кредитни карти. Изтеглих максималната позволена сума и от двете и бързо се върнах в колата. На следващия изход напуснах магистралата и тръгнах по второстепенните пътища. С влизането си в Грийнфийлд паркирах на една странична улица в центъра. Помислих си да се кача на най-близкия автобус, но ми се видя прекалено елементарно. Затова взех такси до Спрингфийлд. Естествено, платих в брой. А оттам с автобусната линия „Питър Пан“ заминах за Ню Йорк. През цялото времетраене на пътуването очите ми не престанаха да шарят в очакване на… не знам какво — я полицай, я престъпник да ме види и да ме хване.

Излишна параноя?

Щом стигнах Манхатън, хванах друго такси до Рамзи, в щата Ню Джързи, където знаех, че живее Джули Потъм, сестрата на Натали.

Като стигнахме в Рамзи, таксиджията попита:

— Казвай адреса, приятел.

Беше четири сутринта — много късно (или, в зависимост от гледната точка — много рано) за гостуване на сестрата на Натали. Да не говорим, че имах нужда и да се посвестя. Главата ме болеше. Нервите ми бяха опънати до краен предел. Цялото ми тяло почваше да се тресе от изтощение.

— Карай в някой мотел.

— В тоя квартал има „Шератон“.

Да, ама те сигурно ще ми поискат документ за самоличност, а евентуално и кредитна карта.

— Не… Дай нещо по-така… по-евтинко.

Намерихме един от онези безлични мотели за камионджии, прелюбодейци и бегълци като мен. При това — със съвсем удачното име „Народен мотел“. Откровеността ми се понрави: не за велики личности, не дори за преуспели, а за такива като нас — от народа. Надписът над сенника обявяваше „Почасова тарифа“ (също като в „Риц-Карлтън“), „Цветна телевизия“ (подигравка с конкурентите, предлагащи все още черно-бяла) и — черешката върху тортата: „Специално за нашите гости: хавлиени кърпи!“.

В такова заведение няма да ти поискат нито документ за самоличност, нито кредитна карта; нямаше да се заинтересуват и дали изобщо имаш пулс.

Жената на рецепцията беше на седемдесет и кусур, а физиономията й обявяваше „всякакви сме ги виждали“. Името на табелчицата й гласеще „Мейбъл“. Косите й бяха с консистенцията на сено. Поисках стая с изглед към задната част.

— Имате ли резервация? — попита ме.

— Шегувате се, нали?

— Да — каза Мейбъл. — Но задните стаи са заети. Всички само от тях искат. Сигурно заради хубавия пейзаж с кофите за боклук. Имам хубава стая, която гледа към покрива на магазина „Стейпълс“, ако желаете.

Мейбъл ме снабди с ключ за 12-а стая, която се оказа далеч не толкова кошмарна, колкото очаквах. Имаше вид на сравнително чиста. Помъчих се да не си представям на какво ли е била свидетел тази стая, откакто съществува, но после, като се замислих, реших, че не бих желал да знам такива подробности дори и за стая в „Риц-Карлтън“.

Тръшнах се на леглото така, както си бях облечен, и изпаднах в един от онези сънища дето не помниш как си заспал и нямаш представа колко е часът, когато се събудиш. На сутринта се протегнах да взема айфона от нощното шкафче и чак тогава, уви, се сетих, че него вече го няма. Или, по-точно, че е в полицията. Дали вече са го проучили? Отбелязали ли са всичките места, които съм търсил, всички есемеси, които съм пращал, всички имейли, които съм писал? Дали не вършеха същото и по отношение на квартирата ми в кампуса? След като имаха разрешително да ме следят посредством айфона ми, толкова ли щеше да ги затрудни да си изкарат и разрешително за обиск на дома ми? Но и да са го изкарали — чудо голямо! Няма да намерят нищо, което да ме инкриминира. Нещо, от което бих се срамувал — да; но кой пък не е използвал интернет търсачки за срамни неща?