Харлан Кобен - Шест години

Онези се върнаха и се скупчиха около Джери, после бавно запристъпваха към телефона ми.

А аз ускорих темпото, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Вече не виждах хора, а само фенерчетата им.

— Някъде наблизо трябва да е — каза Дългуча Джери.

— Или поне телефонът му е наблизо — допълни Джед, явно получил някакво прозрение.

Не спирах да се движа приведен към земята. Не че имах конкретен план за действие. Нито знаех накъде да вървя, нито докъде се простира гората. Засега им се изплъзвах, но все някога щеше да ми се наложи да изляза на открито, макар да нямах представа кога и къде точно ще стане.

Защо ли да не се върна обратно към сградата, мина ми през ум.

Чух пак говор, но отдалеч; вече не ги виждах. Това е добре. Забелязах, че фенерчетата се спряха и се насочиха надолу.

— Няма го — рече някой.

— Виждам — отчете с досада Малчо.

— Да не би устройството ви да не е точно.

Предположих, че са стигнали до онова място, където бях заровил телефона. Дали бях успял да се отдалеча достатъчно? Надали, но и авансът, който имах, би трябвало да ми стигне. Изправих се да се затичам и точно в този момент го усетих.

Не съм нито лекар, нито химик, така че не мога да ви опиша как точно действа адреналинът. Знам единствено, че действа. Вече ми беше помогнал да се преборя с болката от онзи удар по главата ми, да скоча през прозореца, да се изправя, след като паднах с все сила на земята. Спаси ме и след челния удар в онова дърво, независимо че веднага усетих как ми се поду долната устна и как кръвта започна да горчи върху езика ми.

Но онова, което знам — онова, което точно в този миг ми ставаше ясно, — беше, че адреналинът не е безкраен. А е хормон в ограничено количество, който се намира в човешкото тяло, и толкова. И че какъвто и прилив на сила да ни осигурява, действието му е съвсем краткотрайно.

Приливът в един момент затихва.

Така че болката ми не се процеди бавно обратно, а напротив — проряза ме, сякаш ме прободоха с коса. Светкавица разцепи главата ми и ме повали на колене. Добре че успях да закрия устата си с ръка, та да не изкрещя от болка.

И в този момент чух друга кола да се приближава по автомобилната алея. Да не би Малчо да беше повикал подкрепление?

И чух в далечината гласове:

— Неговият телефон е!

— Заровил го е, мамка му…

— Разпръсни се във верига!

Храстите зад гърба ми изшумоляха. Запитах се колко ли голям е авансът ми и дали ще ми стигне да избягам от лъчите на фенерчетата и от куршумите. Надали щеше да е достатъчен. Пак прецених дали да се предам и да разчитам на късмета си. И пак отхвърлих мисълта като неудачна.

— Стой настрана, Джед — чух гласа на Малчо. — И без теб ще се справим.

— Ама имотът си е мой — не отстъпваше Джед. — Прекалено голям е, че само двамата да го обходите.

— Въпреки това…

— Мой си е, Джери — поозъби му се Джед. — А вие сте тук без разрешително.

— Разрешително ли? — възкликна Малчо. — Ти сериозно ли говориш? Дойдохме, понеже се притесняваме за безопасността ти.

— И аз се притеснявам — отвърна му Джед. — Но нямате представа къде може да се крие този убиец, нали?

— Ами…

— Представи си, че е успял да се скатае в къщата. И ни дебне да се върнем. Не можеш ме накара да се прибера там, брат ми. Тук оставаме с вас.

Мълчание.

Стани , изкомандвах си.

— Искам всички да вървят така, че да се виждат от останалите — разпореди Малчо. — Без излишен героизъм. Който види нещо, да крещи за помощ.

Чух как останалите измърмориха, че са съгласни, и лъчите от фенерчетата пак заразцепваха тъмата. Разредиха се във верига. В тъмното не виждах хора, а само подскачащите лъчи на фенерчетата. Но и те ми стигаха да проумея, че ми е спукана работата.

Стани бе, глупак!

Свят ми се виеше от непоносимата болка, но успях някак си да стъпя на нозе. И тръгнах със залитания, като чудовище от филмите с вдървени крака. Но едва направих три, може би четири крачки, и светлинен лъч премина по гърба ми.

Скочих мигновено зад най-близкото дърво.

Дали ме видяха?

Изчаках да чуя нечий вик. Пълна тишина. Стоях опрян с гръб в ствола. И чувах единствено собственото си дишане. Фенерчето наистина ли ме беше осветило? Почти сигурен бях, но нямах никакви гаранции. Затова останах намясто и продължих да чакам.

Чух приближаващи се стъпки.

Не знаех какво да предприема. Ако наистина някой ме е видял, нямаше накъде да бягам. Свършено беше с мен. Но все още никой не беше викнал за помощ.