Харлан Кобен - Шест години

— Аз ли? Не съм!

Джед се опря на едното си коляно и навря дулото на пистолета в слепоочието ми. Затворих очи и зачаках гърмежа. А той приближи уста до ухото ми.

— Ако още веднъж ме излъжеш — прошепна, — ще те пречукам като едното нищо.

— Джед? — обади се отново Куки.

— Трай там!

И притисна цевта достатъчно силно, че да се отбележи върху слепоочието ми.

— Говорѝ!

— Не съм… — По очите му прочетох, че само още веднъж ако отречех, ще ми свети маслото. — За какво ми е трябвало да го убивам?

— Това ти ще ни кажеш — отвърна Джед. — Но първо искам да разбера как го откри?

Ръката му трепереше. Усещах го по движението на дулото върху слепоочието ми. А по брадата му започваше да се стича слюнка. Болката ми беше изчезнала, заместена от чистопробен страх. Този Джед копнееше да дръпне спусъка. Нямаше търпение да ми тегли куршума.

— Обясних ти вече. Повярвай ми, моля ти се.

— Лъжеш!

— Не лъжа…

— Измъчвал си го, но той нищо не ти е казал. Не че е имало какво да ти каже. Защото нищо не знаеше. Бил е само безпомощен, но смел, а ти, ти копеле мръсно…

Броени секунди ме деляха от смъртта. Усещах нотките на отчаянието в гласа му и ми беше ясно, че с логика няма да мога да го убедя. Следователно трябваше да предприема нещо, да рискувам да му отнема оръжието. Но бях по гръб. Времето нямаше да ми стигне за никакъв ход.

— Не съм го мъчил, кълна се.

— Сега остава да кажеш, че и днес не си ходил при вдовицата му.

— Напротив. Ходих — рекох бързо от щастие, че поне по този въпрос съм съгласен с него.

— Но и тя нищо не знае, нали така?

— Какво е трябвало да знае?

И усетих как дулото се навря още по-плътно.

— За какво ходи при вдовицата?

— Знаеш за какво — погледнах го право в очите.

— Какво търсеше там?

— Не „какво“, а „кого“. Търсех Натали.

Този път той кимна. А на лицето му се появи смразяваща усмивка. И ми подсказа, че съм му дал верния отговор — но и погрешния.

— Защо? — попита.

— В какъв смисъл „защо“?

— Кой те нае?

— Никой не ме е наемал.

— Джед!

Само че този път не беше Куки. А онзи пред компютъра.

— Какво има? — извърна се Джед, подразнен, че са го прекъснали.

— Ела да хвърлиш едно око. Имаме гости.

Джед отдръпна пистолета от слепоочието ми, а аз изпуснах дълбока въздишка на облекчение. Мъжът пред компютъра завъртя екрана така, че Джед да види черно-бялото изображение от някаква охранителна камера.

— Какво търсят тук? — попита Куки. — Ако го намерят при нас…

— Те са на наша страна — отвърна й Джед. — Така че не се притеснявай, докато…

Нямаше за кога повече да чакам. Видях възникналата възможност и реших да се възползвам. Скочих внезапно на крака и се засилих към застаналия на вратата мъж. Имах чувството, че се движа на забавен каданс и че ми трябваше цяла вечност да стигна дотам. Приведох се напред, че да го отнеса с рамото си.

— Стой!

До оня ми оставаха може би само две крачки. Той вече беше приклекнал, заел отбранителна поза. А мозъкът ми не преставаше да смята и пресмята. За по-малко от секунда — за някакви си наносекунди всъщност — успях да си представя как се развива сценарият. Колко време ще ми е нужно да го съборя онзи срещу мен? Две, максимум три секунди. След което да хвана дръжката на вратата, да я завъртя, да отворя и да хукна навън.

Колко общо време ще ми трябва?

Извод: прекалено много.

През това време отгоре ми ще се нахвърлят още двама мъже и евентуално две жени. А още по-вероятно е Джед просто да стреля. Да не говорим, че ако реагира, както подобава, ще има време да изпразни цял пълнител в мен, преди изобщо да съм стигнал до другия.

Накратко казано, след като пресметнах шансовете, установих, че е изключено да успея да изляза през вратата. Което не отменяше факта, че продължавах да се нося с пълна пàра срещу противника си. И че той вече беше готов да ме посрещне. Очаквайки да му се нахвърля. Същото, което очакваха и Джед, и останалите.

Значи, нямаше смисъл.

Трябваше да ги изненадам. Затова в последната възможна частица от секундата, без изобщо да се обърна назад или да проявя каквото и да било колебание, плонжирах през прозореца.

И още докато бях във въздуха, чух как и друг прозорец се строши, а Джед се провикна „Дръж го!“.

Обхванах глава с ръцете си и се претърколих с надеждата инерцията да ми помогне да се изправя на крака. Напразни надежди. Успях по някое време да стъпя на ходилата си, но от това инерцията не изчезна мигновено. А продължи да ме носи, събори ме повторно на земята и ме затъркаля нататък. Едва след време се спрях и се замъчих да си стъпя на нозе.