Харлан Кобен - Шест години

Или поне аз така си мислех.

Малко по-рано бях приписал на спайдърменските ми сетива способността да предугаждат опасностите. Но в конкретния случай въпросните сетива направо се бяха изложили.

Защото зад ъгъла ме причакваше друг мъж. Готов за появата ми, с бейзболна бухалка в ръка. Успях да спра нозете си, но за друго не ми остана време. Дебелата част на бухалката полетя към мен. Никакво време да реагирам. Никакво време да предприема каквото и да било, а не да стоя и да гледам тъпо. Бухалката ме нацели точно по средата на челото.

Свлякох се на земята.

Може и да ме е ударил повторно, нямам представа. Очите ми се превъртяха нагоре и аз изключих напълно.

Първото, което усетих с идването си в съзнание, беше болката.

Не можех и да мисля за друго, освен за всеобхватната, масивна болка и как да я намаля. Имах чувството, че ми е сцепена главата, че парченца от раздробена кост се носят на воля из черепа ми, а острите им връхчета раздират най-чувствителната ми мозъчна тъкан.

И най-лекото преместване на главата ми настрани беше достатъчно, за да разяри още по-силно острите връхчета. Спрях, примигах с очи, после примигах повторно в желанието си да ги отворя, накрая се отказах.

— Свести се.

Констатацията бе направена с гласа на Куки. Пак се напънах да отворя очи. Готов бях с пръсти да помръдна клепачите си. Отплувах отвъд болката. За целта ми бяха необходими няколко секунди, но в крайна сметка се добрах дотам. След още няколко секунди успях да фокусирам погледа си и да огледам новата обстановка.

Вече не бях навън.

Това поне беше ясно. Над главата си виждах голия гредоред на покрива. Очевидно не бях в къщата на Куки. Тя беше едноетажна. Това тук приличаше повече на хамбар или стара ферма. И тъй като отдолу ми имаше дървен под, изключих хамбара като възможност.

Присъстваше Куки. Налице беше и Дениз. Появи се и Брадаткото и ме огледа с чиста, неподправена омраза. Нямах представа на какво се дължи. До вратата вляво от мен стоеше друг мъж. А трети седеше пред екрана на компютър. И двамата ги виждах за пръв път.

Брадаткото задържа продължително злобния си поглед върху ми. Изглежда, очакваше да задам дежурен въпрос от рода на „Къде съм?“. Аз обаче мълчах. Използвах времето да се овладея и да си събера мислите.

Изобщо не ми беше ясно какво става.

Не преставах да местя погледа си с надеждата да усетя естеството на помещението. А и да открия път за бягство. Установих наличието на една врата и три прозореца, всичките затворени. Освен дето вратата се и охраняваше. Отчетох и това, че поне един от присъстващите беше въоръжен.

Налагаше се да проявя търпение.

— Говорѝ! — заповяда ми Брадаткото.

Нищо не казах. Той ме изрита в ребрата. Изстенах, но не помръднах.

— Недей, Джед — възпря го Куки.

Брадаткото Джед не отместваше погледа си от мен. Очите му горяха от ярост.

— Как успя да откриеш Тод?

Сега вече напълно ме озадачи. Не знам какво всъщност очаквах да ме пита, но във всеки случай не беше това.

— Не разбирам.

— Чу какво те питах — каза Джед. — Как успя да откриеш Тод?

Главата ми се мотаеше. Не виждах полза да го лъжа, затова заложих на истината.

— Чрез некролога му.

Джед хвърли поглед на Куки. Лицата и на двамата изразяваха объркване.

— Попаднах случайно на некролога му. На университетския уебсайт. И по този повод се появих на погребението му.

Джед се засили пак да ме изрита, но Куки го възпря с тръскане на глава.

— Нямам това предвид — озъби се Джед. — За по-рано питам.

— По-рано от кое?

— Не се прави на глупак. Как стигна до Тод?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Сега вече яростта в очите му избухна. Извади пистолета и го насочи в мен.

— Лъжеш.

Нищо не казах.

— Джед — приближи се Куки към него.

— Стой настрана — сряза я той. — Нали знаеш какво направи тоя? А?

Тя кимна и изпълни нареждането му. Лежах абсолютно неподвижно.

— Говорѝ! — пак ми заповяда онзи.

— Не знам какво искаш да чуеш.

Хвърлих око на мъжа пред компютъра. Видя ми се уплашен. Също като другия, до вратата. Сетих се, че Боб и Ото изобщо нямаха вид да се страхуват от нещо. Напротив, сторили ми се бяха подготвени и печени. За разлика от сегашните. Не знаех дали да се радвам, или съжалявам, но усещах, че, така или иначе, съм го закъсал яко.

— За последен път те питам — процеди през зъби Джед. — Как успя да откриеш Тод?

— Казах ти вече.

— Ти го уби! — кресна Джед.