Харлан Кобен - Шест години

— И координатите му водят точно тук — добави Дългуча.

— Не ви разбирам.

— Няма много за разбиране, Джед. Днешната техника ни позволява да проследим движението на айфона му. Ти как мислиш, че знам къде ходи и моя синковец, а? Та, както казах, джипиесът сочи, че в момента е точно на твоя територия.

— Опасният убиец ли?

— Нищо чудно. Я най-добре се приберете и изчакайте, а? Ти какво ще кажеш, Джери? — обърна се към партньора си.

Джери се пресегна и извади някакво портативно устройство от колата. Погледа го няколко секунди, после натисна екрана и обяви:

— На не повече от петдесет метра е оттук. В тази посока.

И посочи точно укритието ми.

В съзнанието ми проблеснаха няколко сценария. Първият, и най-близък до ума: да се предам. Да вдигна ръце, да изляза така от гората и да се провикна с все сила: „Предавам се!“. Под опеката на полицията щях поне да съм в безопасност от групата на Джед.

И тъкмо размишлявах дали няма да е най-добре точно така да постъпя — да вдигна ръце и да викна, че се предавам, — Джед взе, че извади пистолета си.

Оо!

— Какво си намислил, Джед? — попита го Малчо.

— Пистолетът си е мой. Притежавам го законно. А пък той е в моя имот, нали така?

— Така е. И?

— Вие нали убиец преследвате… — подхвана Джед. Значи вече съм и убиец. — Де да знам дали не е въоръжен и опасен. Не мога да ви пусна по дирите му, момчета, без никакво подкрепление.

— Подкрепление не ни трябва, Джед. Прибери това желязо.

— Но имотът си е мой, нали?

— Вярно е.

— Така че, ако не възразявате, аз ще си стоя тук.

Най-близкият до ума сценарий изведнъж взе да се отдалечава. Джед явно беше решен да ме пречука най-малко по две причини. Първо, защото беше убеден, че имам нещо общо с убийството на Тод. Нали поначало за това ме беше заловил. А втората причина очевидно беше, че мъртвите не говорят. Ако се предам и разкажа на полицаите какво се случи по-рано вечерта — как ме отвлякоха, а после и как стреляха по мен — ще е моята дума срещу тяхната, но в кухнята на Куки ще намерят гилза от неговото оръжие. От телефонната служба ще им стане ясно, че преди това Куки ми се е обаждала. Няма да е никак лесно, но все пак е доказуемо, и бас държа, че Джед не желаеше да поема подобен риск.

Но ако Джед ме застреля сега — дори докато правя опит да се предам, — ще може да се тълкува или като самоотбрана, или, в най-лошия случай, като изстрел от уплашен човек. Ще ме убие като едното нищо, после ще каже, че го е било страх да не би да съм въоръжен и аз, особено като се има предвид, че според Малчо и Дългуча Джери вече съм имал на сметката си един убит. Върмонтските приятелчета на Джед ще се закълнат, че той говори истината, а единственият, който би могъл да ги опровергае — моя милост, — вече ще е станал на храна за червеите.

Освен това налице беше и друг фактор. Ако се предам, колко време ще остана в лапите на полицията? Тъкмо съм взел да се доближавам до истината. Усещам го. А те смятат, че съм убил човек. Какво ти „смятат“? Та нали аз сам си го бях признал, по дяволите. За колко ли дълго ще ме задържат? Обзалагам се, че хич няма да е за кратко.

Арестуват ли ме сега, това ще ме лиши почти изцяло от възможността да притисна Джули, сестрата на Натали.

— Насам — каза Дългуча Джери.

И тръгнаха към мен. Джед държеше пистолета насочен напред, съвсем готов за стрелба.

Взех бавно да отстъпвам заднешком. Имах чувството, че главата ми плава в меласа.

— Ей, ако си там, в гората — провикна се Малчо, — излез веднага с вдигнати ръце.

Още по-наблизо дойдоха. А аз отстъпих още някоя и друга крачка и се прилепих зад едно дърво. Гората беше гъста. Ако успея да навляза малко по-навътре, ще ми осигури поне известно прикритие. Грабнах камък и го запокитих с все сила наляво. Преследвачите ми се обърнаха натам и взеха да осветяват мястото с фенерчетата си.

— Тука е — изкрещя някой.

Джед ги поведе нататък с насочен пистолет.

Да се предавам ли? Май няма да стане.

Малчо вървеше редом с Джед и го възпря с ръка, когато онзи почти се затича.

— Недей бърза — каза Малчо. — Не знаеш дали няма оръжие.

Джед, естествено, беше напълно убеден в противното.

Дългуча Джери обаче отказа да се помръдне.

— Туй нещо показва, че е още ей тук.

И пак посочи към мен, разстоянието помежду ни беше към четиридесет-петдесет метра. Приклекнах в шубрака и набързо затрупах под листата телефона си — втори изгубен в продължение на някакви си три дни, — после се отдалечих, колкото се можеше по-безшумно. Отстъпвах на заден ход все по-навътре в гората, като гледах да не вдигам излишен шум. В ръката си държах няколко камъка, да ги хвърля, ако се наложеше да им отвличам вниманието.