Напънах се да смеля току-що казаното.
Шента опря длани в масата.
— Имаш ли представа колко трудно е всъщност да живееш така, извън обществото?
— Не, не съм се замислял чак дотам.
— Особено в наше време, с всички тези компютри и техники? Почти невъзможно е.
— Но все пак би могло да съществува някакво рационално обяснение — подметнах.
— Например?
— Може да е заминала за чужбина.
— Но и такова действие не е документирано никъде. Не й е издаван задграничен паспорт. Няма регистрирано в компютрите излизане или влизане в страната. Както споменах вече…
— Нищо — довърших изречението вместо нея.
Шента кимна.
— Но тя е жив човек, Шента. Тя съществува.
— Или поне е съществувала допреди шест години. Оттогава е и последният й известен ни адрес. Имала е сестра на име Джули Потъм. Майка им, Силвия Ейвъри, е в старчески дом. Всичко това знаеше ли го?
— Да.
— И за кого се омъжи тя?
Трябваше ли да й отговоря? Не виждах защо не.
— За Тод Сандерсън.
Тя си записа името.
— И защо точно сега си тръгнал да я издирваш?
Обеща ми.
— Няма значение — рекох. — Реших да я оставя на мира.
— Сериозно ли говориш?
— Най-сериозно. Просто нещо ми скимна. Така де, цели шест години минаха от тогава. Тя се омъжи за друг и ме накара да обещая, че ще ги оставя на мира. В този смисъл и аз не знам какво търся.
— Но точно това разпалва любопитството ми, Джейк.
— В смисъл?
— Спазвал си обещанието си в продължение на шест години. Защо изведнъж ти скимна да го нарушиш?
Не ми се щеше да отговоря на този й въпрос, а и нещо друго взе да ме гложди отвътре.
— Теб защо толкова те вълнува?
Сега пък тя не ми отговори.
— Помолих те да издириш определено лице. Достатъчно щеше да е да ми кажеш, че не си открила нищо. Защо обаче ми задаваш всички тези въпроси за нея?
— Исках само да ти помогна — засегна се Шента.
— Но криеш нещо от мен.
— И ти от мен — допълни Шента. — Защо точно сега, Джейк? Защо сега хукна да търсиш старата си изгора?
Вперих поглед в сладкиша. И се замислих за посещението ни в ресторанта преди шест години: как Натали късаше залчета от своя сладкиш, съсредоточеността, с която го мажеше с масло, и изобщо удоволствието, което изпитваше от всичко. Когато бяхме заедно и най-дребните неща придобиваха значимост. И най-лекият допир носеше удоволствие.
Обеща ми.
Та дори и сега, след всичко станало, не можех да си представя да я предам. Глупак ли съм? Сто на сто. Наивен ли съм? Че и оттатък. Но не можех да допусна подобно нещо.
— Чакам да ми кажеш, Джейк.
— Не — завъртях глава.
— И защо, по дяволите, „не“?
— За кого е пуешката шунка?
Сервитьорката беше нова — не толкова закачлива, а доста по-притеснена. Вдигнах ръка.
— А гъбите портобело на скара?
— Увийте ми ги, ако обичате — тръгна да става Шента. — Отяде ми се нещо.
Когато се запознах с Натали, тя беше със слънчеви очила в затворено помещение. И което беше още по-страшно — навън беше тъмно.
Забелих очи, тъй като реших, че се прави на интересна. Сигурно се мисли за Творец с главно „Т“. А самата сбирка беше обща за обитателите на писателския и на художническия курорт — нещо като взаимно представяне на творчеството ни. На мен ми беше за пръв път, но след известно време научих, че било седмично събитие. Художествените творби бяха изложени зад хамбара на Дарли Уонътик. А за слушателите на литературното четене бяха подредили столове.
Жената със слънчевите очила — още не се бяхме запознали — седеше на последния ред, кръстосала отпред ръце. До нея седеше брадат мъж с тъмни къдрави коси. Помислих си да не би да са заедно. После взе да чете оня хахо, за който ви споменах — дето пишеше поема от гледната точка на кучето на Хитлер. И чете сума ти време. Мен взе да не ме свърта и се размърдах. Жената със слънчевите очила обаче не помръдваше.
А когато окончателно ми писна, реших, колкото и невъзпитано да е, да изляза да разгледам разните творби на изкуството зад хамбара. Повечето произведения обаче направо не ги възприемах, казано най-учтиво. Като например оная инсталационна творба озаглавена „Закуска в Америка“, състояща се от разсипани кутии корнфлейкс по кухненска маса. И нищо повече. Едни кутии бяха от „Капитан Крънч“, други — от „Капитан Крънч с фъстъчено масло“ (с ушите си чух как някой промърмори „Но не виждам «Капитан Крънч с боровинки». Защо ли? Какво иска да каже с това художникът?“), „Лъки Чармс“, „Коко Пъфс“. „Шугар Смакс“, та дори и моите любими някога „Куисп“. Разгледах засипалите масата корнфлейкс. Нищо не ми говореха, при все че стомахът ми взе нещо да се противи.
Читать дальше