Харлан Кобен - Шест години

— Хайде да поиграем — хвана ме тя за ръката.

— Кога, сега ли? Не.

— Моля ти се!

— Изключено.

— Пък след играта — прошепна ми Натали и ми хвърли такъв поглед, че ми опърли веждите — ще можем да използваме кондома.

— Залагам на среднощно черно — рекох.

А тя се разсмя. Спомних си този неин смях на влизане в ресторанта на Джуди, все едно смехът й и досега отекваше и ми се подиграваше. Не бях влизал в „Джуди“ от… ами от шест години. Погледнах към масата, на която седяхме тогава. Беше празна.

— Джейк?

Извъртях се надясно. Шента Нюлин седеше на усамотена маса до еркерните прозорци. Нито ми махна, нито ми кимна. И изобщо езикът на тялото й — винаги заредено със самочувствие — не беше обичайният. Седнах насреща й. Почти не ме погледна.

— Здрасти — рекох.

Без да отлепя поглед от масата, Шента каза:

— Джейк, разкажи ми тази история от начало до край, ако обичаш.

— Защо? Какво има?

Очите й се вдигнаха и ме приковаха като на разпит. Сега вече си личеше кой е бил агент на ФБР.

— Наистина ли става дума за твое бивше гадже?

— Моля? Да, разбира се.

— И какво изведнъж си се разбързал да я намериш?

Поколебах се с отговора.

— Джейк?

Сетих се пак за имейла:

Обеща ми.

— Помолих те за помощ — подсетих я.

— Знам.

— Така че или ми кажи какво си установила, или дай да забравим за молбата ми. Просто не мога да си обясня за какво ти е да знаеш повече.

Младата сервитьорка — Джуди винаги наемаше студентки — ни връчи по едно меню и попита ще желаем ли да пием нещо. Поръчахме си леден чай. След като момичето си тръгна, Шента пак извърна приковаващия поглед към мен.

— Не забравяй, че се мъча да ти помогна, Джейк.

— Дай да оставим нещата така, както са.

— Ти това не го казваш на сериозно, нали?

— Ни най-малко — рекох. — Тя ме беше помолила да я оставя на мира. Вероятно сбърках, че не я послушах.

— Кога?

— Кога кое?

— Кога те помоли да я оставиш на мира? — уточни Шента.

— Има ли значение?

— Просто ми отговори. Може да е важно.

— По кой начин? — Но после си дадох сметка, че няма нищо лошо в това, да й отговоря, и добавих: — Преди шест години.

— Каза, че си бил влюбен в нея.

— Да.

— Въпросният разговор при раздялата ви ли се проведе?

— На сватбата й с друг мъж.

Това вече я накара да примига. Думите ми явно успяха да притъпят пронизващия поглед, поне за този момент.

— Позволи ми да уточня: когато отиде на сватбата й, ти все още ли беше влюбен в нея? Пардон. Глупав въпрос. Разбира се, че си бил. И все още си. Та ти, значи, отиде на сватбата й и докато беше там, Натали ти каза да я оставиш на мира, така ли?

— Общо взето — да.

— Голяма сцена ще да е било.

— Би трябвало, но не беше. Ние съвсем наскоро се бяхме разделили. В крайна сметка тя предпочете друг пред мен. Бивше нейно гадже. Няколко дни по-късно сключиха брак. — И направих опит да свия рамене, в смисъл „Случват се такива работи“.

— Мислиш ли? — попита Шента, килнала объркано глава като някоя първокурсничка. — Давай нататък.

— Какво има за даване. Отидох на сватбата. Натали ме помоли да приема нейния избор и да ги оставя на мира. Обещах й да го направя.

— Разбирам. Имал ли си някакъв контакт с нея през изминалите оттогава шест години?

— Не.

— Абсолютно никакъв?

Едва сега си дадох сметка какъв професионалист имах насреща си. Бях се зарекъл нищо да не й казвам, а сега буквално не можех да млъкна.

— Точно така. Абсолютно никакъв.

— Но си сигурен, че се казва Натали Ейвъри.

— В това отношение е трудно човек да сбърка. Стига толкова въпроси, Шента. Кажи сега ти какво откри?

— Нищо.

— Как така „нищо“?

Сервитьорката се завърна с широка усмивка и ледения ни чай.

— Джуди ви изпраща от пресните пандишпанени сладкиши.

Гласът й беше весел, млад, напевен. Уханието на сладкишите се разнесе над масата и ми припомни за последното ми предишно посещение тук — да, тъкмо преди шест години.

— Имате ли въпроси по менюто? — попита дяволито сервитьорката.

Не можах да й отговоря.

— Джейк? — подсети ме Шента.

— Нямам въпроси — преглътнах.

Шента си избра сандвич с печени на скара гъби портобело. Аз се спрях на пуешката шунка с маруля и домат върху ръжен хляб. А след като сервитьорката си замина, се наведох през масата:

— Какво искаш да кажеш с това, че не си открила нищо?

— Кое точно не ти е ясно в думата „нищо“, Джейк? Нищо не намерих за някогашната ти любима — хич, въобще, кръгла нула. Нито адрес, нито данъчни декларации, нито извлечения от банкова сметка или кредитна карта. Нищичко, нищо, нищо. Няма и капка доказателство, че твоята Натали Ейвъри изобщо я има на този свят.