Харлан Кобен - Шест години

Напълно разбирам това ваше чувство. Ще отбележа единствено, че е погрешно.

Сестрата на Натали се казваше Джули Потъм. Преди шест години беше омъжена, с бебе момченце. Потърсих я в интернет. Този път не ми отне много време. Живееше в Рамзи, в щата Ню Джързи. Записах си номера й на листче — и аз като Бенедикт мога да съм старомоден — и се загледах в него. Отвън, през прозореца ми, долиташе студентски смях. Беше полунощ. Късно е да се обаждам. И изобщо май ще е по-добре да преспя върху това си решение. А и есетата все още чакаха да бъдат проверени и оценени. Трябва да се приготвя за утрешното упражнение. И изобщо да живея нормалния си живот.

Нямаше закога да лягам. Съсредоточих се върху студентските есета. Повечето бяха затъпяващо досадни и предсказуеми, писани сякаш според зубрашките инструкции на гимназиален даскал. При това авторите им бяха студенти отличници, способни да ти напишат гимназиална тема за 6+, с всичките му там уводи, преходни изречения, поддържащ корпус и всичко останало необходимо за едно солидно и отвратително скучно съчинение. А моята цел, както вече споменах, е да ги приуча към критично мислене, което за мен е много по-важно, отколкото да запаметят конкретните философски позиции на Хобс или Лок, да речем. Човек винаги може да погледне и да си припомни какви са били тези им позиции. Аз по-скоро се надявах студентите ми да се пропият и от уважение към Хобс и Лок, и от неуважение. Не само да размишляват извън рамките на общоприетото, но и след излизането извън тези рамки — да можеха да ги разпарчетосат.

Някои вече го можеха, поне отчасти. Другите още не бяха стигнали дотам. Но пък ако всички го овладееха от раз, каква работа щях да имам аз?

Към четири сутринта все пак си легнах, за да се преструвам, че сънят по някое време ще ме догони. Така и не успя. Към седем вече бях решил: ще взема да се обадя на сестрата на Натали. Спомних си роботската й усмивка в бялото параклисче, бледото й лице и начина, по който ме беше попитала дали съм добре, сякаш наистина ми съчувстваше. Току-виж съм си намерил съюзник.

Но дори и да не станеше, какво щях да загубя?

Снощи беше станало прекалено късно да звъня. Сега пък беше още прекалено рано. Взех си душ и се приготвих за първата ми лекция по „Законност“ от осем в аудитория „Витале“. На сестрата на Натали ще се обадя веднага след лекцията.

Очаквах лекцията ми да мине в нещо като полусън. И аз самият бях разсеян, а и няма какво да се лъжем — осем е прекалено ранен час за повечето студенти. Но не и днес. Днешният клас беше повече от оживен, постоянно се вдигаха ръце и се разменяха остро формулирани, но несъдържащи никаква враждебност аргументи и контрааргументи. От мен, разбира се, не се очакваше да взема страна, а само да модерирам и да се възторгвам. Класът се беше развихрил. Обикновено през началния час голямата стрелка на часовника се движи като през сироп. Но днес ми идеше буквално да се пресегна и да спра тая тъпа стрелка да не хвърчи напред с такава скорост. Всяка секунда ми носеше истинско удоволствие. Деветдесетте минути минаха неусетно и аз за пореден път си дадох сметка какъв късмет извадих, когато поех тази длъжност.

Късметлия в работата, нещастен в любовта. Или нещо от сорта.

Тръгнах обратно към кабинета си в „Кларк Хаус“ да се обадя на Джули. Спрях се на рецепцията при госпожа Динсмор и я възнаградих с най-очарователната си усмивка, от която гащите й трябваше сами да паднат. Тя обаче само се смръщи и попита:

— Минава ли тия дни пред неомъжените?

— Кое? Очарователната усмивка ли?

— Ъхъ.

— Понякога — признах си.

— А ни разправят да не сме се тревожели за бъдещето — завъртя тя угрижено глава. — Добре, да си представим, че си ме разгорещил и разстрастил. Казвай какво искаш?

Напънах се да прогоня нейния „разгорещен и страстен“ образ. Не беше никак лесно.

— Нужно ми е досието на един студент.

— А имаш ли разрешение от студента?

— Нямам.

— Оттам и очарователната усмивка.

— Позна.

— За някой от сегашните ти студенти ли става дума?

Вкарах усмивката в повторна употреба.

— Не. Никога не ми е бил студент.

Тя изви озадачено вежда.

— И още по-точно казано, завършил е преди двадесет години.

— Ти майтап ли си правиш?

— Имам ли вид на такъв човек?

— Не. С тази усмивка имаш по-скоро вид на човек със запек. Как се казва студентът?

— Тод Сандерсън.

Тя се облегна на стола и кръстоса ръце.

— Не е ли онзи, чийто некролог току-що мярнах на страницата на випускниците?