Харлан Кобен - Шест години

Майната му.

Трябва да я видя, пък каквото ще да става. И ако Натали успее и втори път да ме погледне в очите и да ме отхвърли, тогава все някак си ще се примиря с обстоятелството. Но засега — не. Не и тази нощ. В момента не желая нищо друго, освен да я намеря.

Чакай, дай да я караме по-бавно. Тия неща трябва да се обмислят предварително. Откъде трябва да започна? Първо, ще трябва да установя дали Тод Сандерсън и Тод на Натали са едно и също лице. Още повече, след като и Бенедикт твърдеше убедително, че най-вероятно съм се припознал.

По кой начин ще докажа кое от двете е истината.

Ще трябва първо да го проуча най-подробно. Да разбера например какво е търсил преди шест години в курортно селище за художници във Върмонт доктор Тод Сандерсън — щастливо жененият баща на две деца от Савана? Да намеря още негови снимки. Да изследвам миналото му, като започна от…

Като започна от тук, от Ланфорд.

Браво на мен! Университетът пази до днес досието на всеки минал през него студент, което обаче е достъпно само за него и за онези, на които студентът е дал разрешение. Хвърлих поглед на моето, от преди няколко години. Общо взето, нищо особено, ако не смятаме вписването от преподавателя ми по испански в първи курс — предмет, от който в крайна сметка се бях отказал — в смисъл, че вероятно съм имал проблеми с „приспособяването“ и бих имал полза от консултация с университетския психолог. Което, естествено, беше пълна глупост. Просто испанският не ми вървеше (езиците са ми ахилесова пета̀ в академично отношение), а на първокурсниците е разрешено да се отказват от по един предмет, за да запазят по-висок среден годишен успех. Бележката беше писана на ръка, с почерка на преподавателя, от което някак си повече ме заболяваше.

В смисъл?

В смисъл, че и в досието на Тод можеше да има нещо, което да осветли по-точно характера му, само да знаех как да се вмъкна в него. „От какъв род «нещо»?“ сигурно ще попитате, на което аз вероятно ще отговоря „Откъде да знам?“. Но все пак ми се струва подходящо за начало.

После?

Очевидното: да проуча какво прави в момента Натали. Ако е все щастливо омъжена за Тод, мигновено зарязвам цялото разследване. Да не говорим, че това несъмнено е и най-прекият път към целта, не мислите ли? Но пак оставаше въпросът: как?

Продължих да търся онлайн с надеждата да попадна на адрес или нещо подобно, но претърпях пълен неуспех. И аз съм чул, че в наше време живеем едва ли не целия си живот онлайн, но съм установил, че на практика съвсем не е така. Човек може и да се крие в сенките, стига да иска. Не е лесно, но при желание е напълно възможно да останеш извън социалните мрежи.

Но това изобщо не предлагаше отговор на въпроса: какво би ти наложило да полагаш подобни усилия?

Замислих се дали да не потърся сестра й, ако успеех да намеря номера й, но пък какво щях да й кажа? „Обажда се… ъъъ… Джейк Фишър — бившето… ъъъ… гадже на сестра ти. Искам… ъъъ… да те попитам дали… ъъъ… не е умрял мъжът й?“

Надали щеше да е най-лесният подход.

Особено като се сетех за разговора, който бях подочул между двете сестри, когато Натали бе съобщила възторжено на Джули по телефона: „Ох, изгарям от нетърпение да те запозная с прекрасното ми ново гадже…“. Да, ние с Джули наистина се запознахме. В известен смисъл. На сватбата на Натали за друг.

Баща й беше покойник. С майка й щях да си имам същия проблем като със сестра й. И с приятелите на Натали нямаше да ми е по-лесно. Времето, през което бяхме заедно, с Натали бяхме отседнали в курортни селища в Крафтборо във Върмонт. Аз бях в моето, за да довърша дисертацията си по политология, а Натали рисуваше платна в близка префасонирана в курорт ферма. Моят престой трябваше да е шест седмици. Изкарах два пъти по-дълго, първо, понеже срещнах Натали, и второ, защото, след като срещнах Натали, загубих способността да пиша. Така и не стигнах до града, в който тя живееше, в северната част на щата Ню Джързи, а на моя университетски кампус тя дойде само веднъж, и то — за кратко. Връзката ни си беше останала изолирана в онзи върмонтски мехур.

И вече си представям как кимате мъдро с глава. Аха, викате си, сега вече става ясно. Обикновен летен роман, изграден в нереален свят, освободен от всякаква отговорност и действителност. Колко му е в подобни условия да разцъфти едно влюбване до полуда, но без да пусне корени, след което да се спаружи и умре с пристигането на септемврийските студове. За разлика от мен, Натали — по-прозорливата от двама ни — бе усетила и приела тази истина.