Харлан Кобен - Шест години

— Ти не плачеше ли допреди малко, че можеш да изгубиш най-добрия си съекипник?

— Е, не си чак толкова голям красавец.

— Безмилостно копеле.

— На нас професорите от хуманитарните специалности всичко ни е ясно.

След което Бенедикт ме остави насаме. Станах и отидох до прозореца. Огледах ливадата. Загледах се в минаващите студенти. И както много често съм правил в жизненоважни ситуации, се запитах какво бих посъветвал някой от тях, оказал се в моето положение? И изведнъж, без никакво предупреждение, ме заляха спомените — бялата църквичка, прическата й, пръстът й с халката, болката, мъката, чувствата, обичта, покрусата. Коленете ми се подгънаха. Внушил си бях, че отдавна съм я преживял. Съсипала ме беше, но бях успял да се съвзема и да продължа живота си нататък.

Що за глупави мисли са ме обзели! Ама че егоизъм. Точно в този момент ли? Жената току-що е овдовяла, а аз, гаднярът му с гадняр, съм седнал да разсъждавам какви могат да са последствията лично за мен. Престани да мислиш за това, укорих се. Забрави и за станалото, и за нея. Гледай си живота.

Няма как. Просто не ми е в характера.

За последно бях видял Натали на сватба. Сега ще отида да я видя и на погребение. Някому може да прозвучи донякъде иронично — но не и на мен.

Върнах се при компютъра и си запазих самолетен билет до Савана.

Първият признак, че нещо не е наред, се появи още по време на опелото.

Палмето Блъф не е толкова градче, колкото гигантски жилищен комплекс от затворен тип. Новопостроеното „село“ беше красиво, спретнато, добре поддържано и със запазен исторически стил — което в крайна сметка му придаваше вида на стерилна, фалшива имитация а ла Дисни-Епкот. Всичко се отличаваше с прекалената си безупречност. Искрящият бял параклис — да, поредният такъв — беше кацнал на върха на хълм толкова картинен, че приличаше точно на това — на картина. Единственото прекалено реално нещо беше жегата — живо, дишащо създание така наситено с влага, че можеше да служи същевременно и за завеса от мъниста.

В друг мигновен проблясък на разсъдък се запитах за какво ми трябваше да идвам, но не си направих труд да си отговоря. След като, така или иначе, бях пристигнал, въпросът ставаше сам по себе си излишен. „Ханът“ в Палмето Блъф също имаше вид на кинодекор. Влязох в очарователния му бар и си поръчах от хубавелката барманка чист скоч.

— За погребението ли? — попита тя.

— Ъхъ.

— Трагедия.

Кимнах и вперих поглед в питието. Хубавелката барманка схвана намека и млъкна.

Гордея се с това, че съм просветен човек. Не вярвам в разните там съдби, божии промисли и тем подобни глупави суеверия, но ето че в този момент се мъчех именно по такъв начин да оправдая импулсивното си поведение. Длъжен съм да съм тук, убеждавах се. Принуден бях да се кача на онзи полет. И аз не знам защо. Със собствените си две очи бях видял как Натали се омъжва за друг и все още не можех напълно да се примиря. А изпитвах вътрешна потребност да стигна до примирение със станалото. Преди шест години Натали ме беше зарязала посредством писъмце, в което ми съобщаваше, че ще се омъжи за бившето си гадже. А на следващия ден получих и покана за сватбата. Нищо чудно, че нещата продължаваха да ми се струват… някак си незавършени. Именно затова бях дошъл тук: с надеждата да осъществя ако не примирение, то поне завършек.

Невероятна е способността на човека да оправдава деянията си, когато наистина желае нещо.

Но какво всъщност търсех аз на това място?

Допих си питието, благодарих на хубавелката барманка и поех бавно по посока на параклиса. Разбира се, при спазване на необходимата дистанция. Може да съм ужасен, нетактичен и самовлюбен човек, но не дотам, че да се натреса неканен на вдовица, тръгнала да погребва своя съпруг. Скрих се зад едно голямо дърво — палмето, сиреч палма джудже, разбира се, вие какво очаквахте? — и не посмях дори за миг да погледна опечалените.

Едва когато дочух първоначалния химн, реших, че теренът надали ще стане по-чист. Огледах се набързо да се убедя. Всички вече бяха в параклиса. Тръгнах и аз натам. До ушите ми долиташе пеенето на църковния госпел хор — великолепно, ако трябва да го опиша с една дума. Без да знам какво всъщност се каня да правя, натиснах вратата на параклиса, тя се оказа отключена (да бе, какъв късмет!) и се намъкнах вътре. При влизането си сведох глава и вдигнах длан пред лицето си, все едно се почесвах.

С две думи, просешка маска.