Харлан Кобен - Шест години

— Не забравяй часовника, шефе.

— Само една секунда, Бари. И престани да ми викаш „шефе“.

Според некролога Тод бил на четиридесет и две — малко повече, отколкото предполагах. Натали сега трябваше да е на тридесет и четири — само една година по-малка от мен. Мислех си, че Тод е някъде по-близо до нашата възраст. Споменаваше се, че бил в почетния отбор на студентската лига по американски футбол на изключително трудния и изискващ над средна интелигентност пост „тайт енд“, а така също и финалист за стипендията „Роудс“. Завършил с пълно отличие историческия факултет, основал фондация „Ново начало“, а в последния курс бил президент и на университетското братство „Пси-У“, към което принадлежа и аз.

С други думи, Тод не само беше завършил моя университет, но и сме членували в едно и също братство. Интересно как никога не беше станало дума за този факт.

Пишеше и куп други работи — и то немалко, — но аз отидох направо на заключителния ред:

„Погребението ще се извърши в неделя в Палмето Блъф — Южна Каролина, близо до Савана — Джорджия.

От опечалените: съпруга и две деца.“

Какви две деца?

— Професор Фишър?

В гласа му се съдържаше някаква странна нотка.

— Извинявай. Просто…

— Не се притеснявай бе, човек. Само исках да знам добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Сигурен ли си? Щото съвсем си побелял бе, човек. — Бари смъкна кецовете си на пода и опря длани в масата. — Аз да дойда друг път, щом се налага…

— Стой тук.

И извърнах очи от монитора. После ще го гледам. Съпругът на Натали починал доста млад. Жалко. Трагично, бих казал, събитие, но и събитие, което никак не ме засягаше. И не ми даваше никакъв повод да отсъствам от работа или да изоставям студентите си. Вярно, че бях шашардисан — не само от смъртта на Тод, но и от факта, че беше завършил моята алма матер. Необичайно съвпадение наистина, но не и историческо.

Може пък Натали просто да си е падала по випускници на Ланфорд.

— Какво става с теб? — попитах Бари.

— Знаеш ли го професор Бърнър?

— Разбира се.

— Пълен откаченяк е.

Вярно си беше, макар да не ми бе удобно да го кажа на глас.

— Какъв ти е проблемът с него?

Причината за смъртта не се споменаваше — също съвсем нормално за обявяваните в кампуса некролози. После пак ще погледна. И ако наистина липсва, ще потърся по-подробен некролог онлайн.

Ама защо изобщо се вълнувам? Нима има някакво значение за мен?

Я по-добре да стоя настрана от тая работа.

Така или иначе, всичко това трябваше да остане за след приемното ми време. Приключих с Бари и се напънах да продължа. Положих всички усилия да изтласкам от ума си всички мисли за некролога и да се съсредоточа върху останалите ми студенти. Че не бях в обичайната си форма — не бях, но студентите изобщо не забелязаха. Те просто не могат да си представят, че преподавателите им си имат свой личен живот; така както не могат да възприемат и че родителите им водят полов живот. От една страна, мен това ме устройваше. Но пък от друга — постоянно им напомнях да престанат да съзерцават пъпа си. Поначало всеки човек смята себе си за уникално сложна личност, докато останалите са му, общо взето, съвсем ясни. Което, естествено, ни най-малко не отговаря на истината. Всеки живее със свои си мечти и надежди, желания, похоти и сърдечни болки. Или, както е прието да се казва, „всеки си е башка луд“.

Мисълта ми се рееше напосоки. Гледах как секундите се изнизват от брояча, сякаш бях най-скучаещият студент на възможно най-скучната лекция. И щом стана пет, мигновено се върнах към монитора. И прочетох внимателно некролога за Тод Сандерсън.

Да. Никъде не се упоменаваше причината за смъртта му.

Странно. В други некролози се подсказваше и в коя област желаещите могат да направят дарения в израз на съболезнование — например вместо цветя можете да изпратите парична сума на Американското общество за борба с рака или нещо от този род. Тук пак липсваха подобни указания. И професията на Тод не споменаваха, но пък какво толкова?

Вратата на кабинета ми се отвори със замах и през нея влезе Бенедикт Едуардс — професор във факултета по хуманитарни науки и мой най-близък приятел. Не си беше направил труда да почука — никога не чукаше, нито изпитваше нуждата да го прави. Редовно се срещахме в пет следобед в петъците и се отбивахме в оня бар, в който през студентските си години работих като охранител. С тази разлика, че тогава заведението беше ново, лъскаво, гъзарско и модно, а сега беше вече старо и занемарено, а по гъзария и модерност можеше да се конкурира с видеокасетофоните „Бетамакс“.