Харлан Кобен - Шест години

В „Кларк Хаус“ госпожа Динсмор ме посрещна с привичната си намръщена физиономия. Цербер до мозъка на костите си, госпожа Динсмор обслужваше рецепцията на факултета по политология и доколкото мога да преценя, е заела този пост някъде по времето на президента Хувър. Беше минимум на двеста години, но припряността и досадният й характер отговаряха на човек поне на половината на нейната възраст.

— Добър ти ден, сексапилче — поздравих я. — Някой да ме е търсил?

— Всичко е на бюрото ти — отговори госпожа Динсмор. Дори самият й глас беше намръщен. — И, както винаги, пред вратата ти се вие опашка от красавици.

— Окей. Благодаря.

— Човек може да си помисли, че правиш кастинг за кабаретни танцьорки.

— Точно така.

— Предшественикът ти не позволяваше да му се качват така на главата.

— Е, престани да преувеличаваш, госпожо Динсмор. Аз поне, докато му бях студент, най-редовно го посещавах тук.

— Да, ама и шортите ти бяха със съвсем прилична дължина на крачола.

— Което, предполагам, дълбоко те разочароваше. Нали?

Госпожа Динсмор положи върховни усилия да не се засмее.

— О, я ми се махай от главата, ако обичаш!

— Ама защо? Признай си, че съм прав.

— А да те изритам по задника не искаш ли? Пръждосай се!

Пратих й въздушна целувка и се замъкнах към задния вход, с цел да избягна опашката от студентки, записали се за приемния ми петъчен час. Всеки петък съм в кабинета си от три до пет следобед за „свободен прием“: по девет минути на студент, без график, без предварителни записвания. Който дошъл — дошъл. Изчаква си реда и влиза. Но се придържам строго към часовника. Полагат ти се точно девет минути — нито повече, нито по-малко. После имаш една минута, за да си тръгнеш и да влезе следващия, да се настани и да се подготви за разговора. Ако имаш нужда от по-дълга среща или ако съм ръководител на курсовата ти работа, записваш си при госпожа Динсмор допълнителен час за посещение.

Пуснах първата студентка точно в три часа. Желаела да обсъжда теориите за Лок и Русо — двама политолози, които в наше време са известни най-вече заради превъплъщенията им в телевизионния сериал „Изгубени“, отколкото заради философските им теории. Втората беше дошла абсолютно без повод, освен — казвам го най-откровено — заради желанието й да ми се натегне. Понякога ми иде да вдигна ръка и да кажа „Що по-добре не ми изпечеш едни курабийки“, но поне я разбирам. Третата пък ме заврънка за оценката си: според нея заслужавала не 5+, а 6–, макар че според мен си беше за чиста петица.

Та такива ми ти работи. Едни идваха от любознателност, други — с желание да ме впечатлят, трети да се пазарят, четвърти — на приказка, но всичко си беше в реда на нещата. Не преценявам студентите си въз основа на тези им посещения. Не би било справедливо. Имам абсолютно еднакво отношение към всеки влязъл през вратата ми студент, тъй като нашата цел тук е да ги учим — ако не на политология, то поне на критично мислене, та дори — о, ужас! — и как да живеят. Какъв смисъл щеше да има всичко това, ако всеки студент ни се явяваше като напълно завършена и самоуверена личност?

— Оставям ви 5+ — рекох й, след като тя изложи всичките си аргументи, — но съм също така убеден, че още със следващото си есе ще заслужите по-висока оценка.

Таймерът избръмча. Както вече споменах, много държа на точното времетраене. В този момент беше точно 3,29. И тъкмо затова сега, като се замисля върху станалото оттогава, си давам сметка кога точно започна всичко: между 3,29 и 3,30.

— Благодаря ви, професоре — каза тя и стана да си върви. Изправих се и аз.

Кабинетът ми не се беше променил и на йота, откакто преди четири години бях станал ръководител на катедрата и го бях наследил от моя предшественик и наставник професор Малкълм Хюм — държавен секретар през мандата на един американски президент, шеф на кабинета на втори. Все още бяха налице трогателните носталгични признаци на академичен безпорядък — древни глобуси, дебели томове, пожълтели ръкописи, заотлепвали се от стената плакати и поставени в рамки портрети на брадати мъже. В кабинета ми нямаше бюро, а само огромна дъбова маса, около която можеха да се настанят дванадесет души — точно толкова, колкото бяха дипломантите по моята специалност във випуска.

Всичко беше разхвърляно и изобщо не си бях направил труда да въведа някакъв ред — не толкова от желанието да отдам заслуженото на моя наставник, както смятаха мнозина, а тъй като, първо, ме мързеше и не ми се занимаваше, второ, понеже нямах свой личен стил, нито стари семейни снимки, които да изложа на показ, нито вярвах в оная стара глупост, че „кабинетът е отражение на обитателя му“, макар че, ако приемем, че вярвах — той точно мен си ме отразяваше; и трето, открай време съм забелязал, че безпорядъкът подтиква към изповеди. Стерилната чистота и подредеността имат свойството да потискат студентската откровеност. Докато разхвърляният ми кабинет сякаш приканваше студентите ми да говорят свободно — да си мислят: ами след като обстановката така и така се отличава с пълна бъркотия, нима тъкмо моите глупави идеи ще й навредят още повече?