Харлан Кобен - Шест години

— Не си прав, Джейк. Не виждаш ли?

И размаха халката пред носа ми.

— Съкровище? — появи се иззад ъгъла Тод заедно с четината си. Съзря ме и се смръщи. — Кой е този?

Личеше му обаче, че знае кой съм.

— Джейк Фишър — представих му се. — Моите поздравления по случай бракосъчетанието ви.

— Не се ли познаваме от по-рано?

Предоставих на Натали възможността да се занимае с темата. А тя положи успокоително длан върху рамото му и каза:

— Често го ползваме за модел. Предполагам, че си го виждал на някои наши творби.

Но той не преставаше да се мръщи. Натали се принуди да застане отпреде му и да го помоли:

— Дай ни само една секунда, ако обичаш. Веднага идвам.

Тод ме изгледа косо. Не помръднах. Не отстъпих дори една крачка. Не отклоних поглед.

— Хубаво — съгласи се с неохота той. — Но не се бави.

Изгледа ме мръсно още веднъж, после свърна покрай църквата. Натали ми хвърли едно око. А аз посочих по посоката, в която беше изчезнал Тод.

— Голям веселяк, нали?

— За какво си дошъл?

— Изпитвах нуждата да ти кажа, че те обичам. И че никога няма да престана да те обичам.

— Всичко приключи, Джейк. Ще ти мине. Ще се оправиш.

Не й отговорих.

— Джейк?

— Слушам те.

Тя килна леко глава. Много добре знаеше как ми въздейства тази нейна поза.

— Обещай ми да ни оставиш на мира.

Не помръднах от мястото си.

— Обещай ми, че няма да ни преследваш, няма да ни търсиш по телефона и няма дори имейли да ни пращаш.

Болката в гърдите ми се усилваше. Превръщаше се в нещо остро и тежко.

— Обещай ми, Джейк. Обещай ми да ни оставиш на мира.

И закова с поглед очите ми.

— Окей — рекох. — Обещавам.

Без да обели нито дума повече, Натали се извърна и отиде пак пред църквата при онзи, за когото току-що се беше омъжила. Останах за миг намясто, мъчейки се да си поема въздух. Опитах се да се разгневя, да погледна отгоре на станалото, да проявя безразличие и да й втълпя, че от това само тя губи. Какво ли не се опитах, включително и да разсъждавам като зрял мъж, макар да бях съвсем наясно, че само отлагам признаването на действителността и на факта, че сърцето ми остава завинаги разбито.

Изчаках зад църквата всички да се разотидат и едва тогава минах отпред. Свещеникът с гладко обръснатата глава все още стоеше на стълбите редом с Джули, сестрата на Натали, която положи длан върху ръката ми.

— Добре ли си?

— Супер — отвърнах й.

— Чудесно време за сватби, не мислите ли? — усмихна ми се свещеникът.

— Сигурно — примигах срещу слънцето, после си тръгнах.

Бях готов да изпълня желанието на Натали. Да я оставя на мира. Щях всеки ден да си мисля за нея, но се бях зарекъл да не й се обаждам, да не й пращам съобщения, та дори и да не я търся онлайн. Щях да спазя обещанието си.

В продължение на шест години.

Шест години по-късно

Най-голямата промяна в живота ми — която точно тогава не осъзнах — щеше да настъпи някъде между 3,29 и 3,30 следобед.

Излизах от „Бард Хол“, където току-що бях изнесъл пред първокурсниците лекция по политическите аспекти на моралните съждения. Денят беше като по поръчка за университетски кампус. Слънцето огряваше от безоблачното небе мразовития масачузетски следобед. На ливадата в четириъгълния вътрешен двор вървеше мач по ултимейт фризби. Навсякъде се излежаваха студенти, сякаш разпръснати от нечия гигантска длан. Дънеше музика. Човек направо имаше чувството, че се е озовал в оживяла рекламна брошура за кампус мечта.

Обожавам дните като този, но нима това не важи за всички?

— Професор Фишър?

Обърнах се по посока на гласа. Върху тревата седяха в полукръг седем студенти. Повикалото ме момиче се намираше точно по средата.

— Защо не поседите с нас? — покани ме.

— Благодаря, но имам приемен час в кабинета си — усмихнах се и махнах за довиждане.

И продължих по пътя си. Така или иначе, нямаше да остана при тях, колкото и приятно щеше да ми е в този разкошен ден — но нима това не важи за всички? Съществуват определени, макар и фини, граници между преподавателя и студентите и може да ви прозвучи ужасно нетактично, но нямах никакво намерение да изпадам в ролята на онзи преподавател — нали се сещате за какво ви говоря: преподавателят, който прекарва прекалено много от свободното си време със студентското тяло, ходи редовно на купоните им и дори предлага по някоя и друга бира от багажника на джипа си на тейлгейт партитата след футболните мачове на университетския отбор. Професорът се предполага да е отзивчив и достъпен, но не бива да се превръща в другарче или родител.