Харлан Кобен - Шест години

Във физическо отношение Бенедикт беше, общо взето, моя пълна противоположност — дребен афроамериканец с фина костна структура. На носа му бяха кацнали огромни цайси в стил „Човекът мравка“, приличащи на предпазните очила в химическия факултет. А могъщият му мустак и възбуйната афроприческа очевидно бяха вдъхновени от Аполо Крийд — вечният противник на боксьора Роки. Имаше нежните пръсти на пианистка и нозе, на които всяка балерина би завидяла, та и слепец нямаше да го вземе за дървосекач.

И въпреки това — или може би именно заради това — Бенедикт беше и страхотен „играч“: мацките му се лепяха повече, отколкото по някой рапър с вървящ по радиото хит.

— Какво е станало? — попита Бенедикт.

Въздържах се от „Нищо“ и „Защо реши, че нещо е станало?“ и преминах към същността на въпроса.

— Името Тод Сандерсън говори ли ти нещо?

— Не се сещам. Кой е?

— Випускник на нашия университет. Публикували са некролога му онлайн.

Завъртях екрана към него. Бенедикт си намести окулярите.

— Не го знам. Що питаш?

— Помниш ли Натали?

По лицето му премина сянка.

— Не си я споменавал от…

— Да, така е. А този е… или по-точно казано — беше — съпругът й.

— Оня, заради когото те заряза ли?

— Същият.

— Ама вече е покойник.

— Очевидно.

— Значи — изви въпросително вежда Бенедикт, — тя пак е свободна.

— Нетактичен си.

— Напротив. Разтревожен съм. Ти си ми най-добрият съекипник. Вярно, дамите си падат страшно по моите приказки, но първоначално ги привлича твоята красива външност. Никак не ми се ще да те изгубя.

— Продължаваш да си нетактичен.

— Възнамеряваш ли да й се обадиш?

— На кого?

— На Кондолиза Райс. Много добре знаеш за кого говоря. На Натали, разбира се.

— Да, бе. „Чу ли, че умрял оня, заради когото ме заряза? Какво ще кажеш да отидем на едно кино?“

Бенедикт все още четеше некролога.

— Чакай.

— Какво?

— Пише, че имала две деца.

— Е, и?

— Това усложнява нещата.

— Престани вече!

— Друго имам предвид. След две деца кой знае колко е надебеляла. — И Бенедикт ме изгледа през лупите си. — Кажи сега: на какво е заприличала Натали след двете деца? Сигурно се е позакръглила, прав ли съм?

— Отде да знам?

— Отдето и всички останали: от гугъл, фейсбук и прочее.

— Не съм я търсил — завъртях глава.

— Ама защо? Това е напълно общоприето. Че аз всичките си стари изгори ги държа така под око.

— Интернетът не блокира ли при това голямо натоварване?

— Е, налага ми се да ползвам частен сървър — захили се Бенедикт.

— Надявам се това да не е евфемизъм за нещо друго все пак.

Но забелязах и нещо тъжно зад усмивката му. И се сетих как веднъж Бенедикт се беше натаралянкал особено яко в бара и го хванах да се блещи на някаква доста износена снимка от портфейла му. Попитах го коя е онази, а той успя да изфъфли: „Единственото момиче, което ще обичам през живота си“. После я скри пак зад кредитната си карта и въпреки многобройните ми подмятания, оттогава и дума не беше обелвал за нея. Та и тогава се беше засмял по същия тъжен начин.

— На Натали й обещах нещо — рекох.

— Какво по-точно?

— Да ги оставя на мира. Изобщо нито да ги търся, нито да ги безпокоя.

— Ами ти май си устоял на обещанието си, Джейк — рече замислено Бенедикт.

Замълчах. Бенедикт вече ме беше излъгал за нещо. Изобщо не проверяваше фейсбук страниците на старите си гаджета или ако го правеше, не проявяваше особен ентусиазъм. Но веднъж, когато аз нахлух в неговия кабинет, — щото и аз като него никога не чукам — в действителност го заварих във фейсбук. И мигновено установих, че е на страницата на онази жена, чиято снимка носеше в портфейла си. Бенедикт моментално затвори браузъра, но бас държа, че съвсем редовно посещаваше въпросната страница. Сигурно ежедневно. И се обзалагам, че най-внимателно разглеждаше всяка нова снимка на единствената жена, която беше обичал през живота си. Бас държа, че и сега разглеждаше живота й, вероятно и семейството й, и мъжа, който споделяше леглото й, и ги гледаше втренчено по същия начин, по който беше разглеждал и снимката от портфейла си. Нямам никакви доказателства в това отношение, а само усещане, но надали съм далеч от истината.

Както вече споменах, всеки от нас си е посвоему луд.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Нищо друго освен това, че цялото там „ги“ вече не съществува.

— Натали от много отдавна не е част от моя живот.

— Ама ти вярваш ли си сам? И това ли те накара тя тогава: да забравиш и чувствата си?