Харлан Кобен - Шест години

Но най-вече понеже ме мързеше и не ми се занимаваше.

Застанахме до голямата дъбова маса и се ръкувахме. Тя задържа моята секунда повече от необходимото, та ми се наложи да я отдръпна подчертано прибързано. Не че се случва кой знае колко често. Но не бих казал, че не се случва. Вече съм на тридесет и пет, но когато постъпих навремето — двадесет и нещо годишен млад професор — ставаше доста по-често. Нали помните оная сцена в „Похитителите на изгубения кивот“, където студентката беше написала на клепачите си LOVE YOU? И с мен се случи нещо подобно през първия ми семестър. С тази разлика, че първата думичка не беше точно LOVE, а втората — YOU беше заменена с ME. Не че това ми повдига в някакъв смисъл самочувствието. Ние, университетските преподаватели, се ползваме с огромна власт в някои отношения. Но да се вържеш по този начин или да си внушиш, че заслужаваш някак си подобно внимание, ще рече, че страдаш от несигурност и се нуждаеш от ласки повече от всяка търсеща бащинска фигура студентка. (Не желая да проявявам сексизъм, но почти винаги преподавателят е мъж.)

Седнах и зачаках следващия си посетител и използвах времето да хвърля око на компютъра вдясно върху бюрото ми. Беше на началната страница на университета, която, бих казал, имаше съвсем университетски вид. От лявата й страна — слайдшоу от ежедневието на кампуса: студенти от всякакви раси, вероизповедания, религии и полове прекарват времето си увлечени в приятна учебна дейност, взаимодействат помежду си и с преподавателите, имат и извънучебни занимания — общо взето, знаете за какво става дума. На минаващия през горната част на екрана надпис се виждаше емблемата на университета и най-лесно разпознаваемите му сгради, включително и престижният му параклис „Джонсън“ — едромащабен вариант на църквичката, в която бях наблюдавал бракосъчетанието на Натали.

В дясната част на екрана течеше лентата с университетски новини, та в момента, в който в кабинета влезе следващият по ред студент Бари Уоткинс и рече „Здрасти, шефе, к’во става?“, видях на лентата новина за нечия смърт, от която ми секна дъхът.

— Здрасти, Бари — отвърнах, без да откъсвам очи от монитора. — Сядай, сядай.

Той не само седна, ами и качи краката си върху масата. Знаеше, че няма да ми направи никакво впечатление. Бари ме посещаваше всяка седмица. Разговаряхме за всичко и за нищо съществено. Идваше по-скоро за някакъв разводнен вид психотерапия, отколкото с конкретна академична цел, но мен това не ме бъркаше.

А аз се вгледах още по-внимателно в монитора. Онова, което ме беше стреснало, беше голямата колкото пощенска марка снимчица на починалия. В началото дори не го познах — не поне от толкова далеч, — но ми се видя млад човек. Не че това е кой знае колко необичайно в некролозите. В много от случаите от университета не си правят труда да намерят по-скорошна снимка, ами вадят онази от годишника на университета. В конкретния случай обаче веднага си личеше, че става дума за нещо съвсем различно. Прическата например изобщо не беше като от 60-те или 70-те години. Пък и самата снимка не беше черно-бяла, каквито слагаха в годишниците чак до 1989 година.

Не бива да се забравя, че нашият университет е все пак от малките — с около четиристотин випускници годишно. Смъртта не е нещо необичайно, но дали заради скромния размер на университета, или заради привързаността ми към него както от студентските ми години, така и през преподавателския ми стаж, винаги се чувствах и някак си лично засегнат, щом починеше някой от нашите.

— Как е, шефе?

— Само секунда, Бари.

Макар вече да ядях от полагащите му се минути. Използвам от онези преносими таймери, каквито можете да видите на всеки баскетболен мач — с огромни червени дигитални цифри. Беше ми подарък от приятел, който си беше наумил, че при моя ръст нямало как да не играя баскет. Никога не съм практикувал този спорт, но таймерът ми вършеше страхотна работа. И тъй като беше настроен така, че да отброява на обратно девет минути, в момента ми показваше, че сме на 8,49.

Кликнах върху снимчицата. А когато се появи увеличеният й вариант, едва се удържах да не възкликна на глас.

Покойникът се казваше Тод Сандерсън.

Бях заличил в паметта си фамилията на Тод — в поканата за сватбата просто пишеше „бракосъчетанието на Тод и Натали!“, — но лицето му ми беше до болка познато. Независимо че вече нямаше битнишката четина. На снимката беше гладко обръснат и подстриган късо, почти нула номер. Трябва да е било под влиянието на Натали, рекох си — тя вечно се оплакваше, че съм й жулел кожата, — но в същото време и се зачудих що за просташки мисли ме спохождат.