Сидни Шелдон - Приливът на тайните

Опита се да не мисли за писмото на майка си. Нещо между прощално писмо и изповед, то издаваше един объркан, разстроен ум. Тонът постоянно се луташе от една крайност в друга — важните обяснения за Майкъл — „знам, че ще те нараня, скъпа, но това трябваше да бъде направено“, — зловещите библейски цитати, вплетени в текста, само доказваха колко тежко е психичното състояние на Луси. „Тя е болна — помисли Съмър. — Трябва й помощ“.

Ала нищо не можеше да извини, нито да омаловажи голите факти за извършеното от майка й и за онова, което възнамеряваше да направи.

„Трябва да я открия. Трябва.

Ако види полицията, ще изпадне в паника“.

Вече бе близо до океана, чуваше ритмичния прибой на вълните. Нещо изпука под краката й и тя спря. Наведе се и вдигна празната пластмасова бутилка от вода. Беше от „Нантъкет Спрингс“, марката, която купуваше майка й.

— Мамо! — изкрещя Съмър срещу вятъра.

Нищо.

— Мамо, аз съм, Съмър. Чуваш ли ме?

Но думите й бяха заглушени не само от вятъра и прибоя, но и от някакъв друг шум.

Шум, който идваше отгоре.

Луси Майър вдигна очи.

„Хеликоптер. Само това ми липсваше“.

Може би беше само бреговата охрана на редовна обиколка. После се сети, че Съмър сигурно вече е прочела писмото й. Не можеше да рискува.

Алексия все още лежеше в несвяст. Луси издърпа ръцете й назад, закопча белезниците, после я завлече под навеса на скалите. Беше слаба като вейка, лека като парцалена кукла. Тук не можеха да ги видят от хеликоптера. Но не можеха и да се крият вечно. Приливът прииждаше. До час пещерата щеше да е под вода.

— Събуди се, да те вземат мътните! — Луси разтърси Алексия за рамената. Устните й едва потрепнаха, но това бе достатъчно. Луси изпита облекчение.

„Идва на себе си“.

Арни Майър говореше в микрофона:

— Виждате ли нещо?

Полицаят поклати глава.

— Още не.

— Може ли да помолите пилота да се сниши?

— Не мога. Трябва да внимаваме. Тук ветровете са на силни пориви и скалите са сериозна опасност.

— Да, но дъщеря ми…

Полицаят се пресегна и сложи ръка на рамото на Арни.

— Ако е някъде тук, ще я намерим, господине. Дъг, спусни се още малко.

Алексия се свести и усети, че краката й са във вода. За момент я завладя неистова паника — „Къде съм?“ В същия миг болката в глезена я прониза като светкавица и я върна към реалността.

Луси.

Пещерата.

Пистолетът.

— Ще те върна към онзи ден.

Гласът на Луси долетя някъде отзад. Явно още беше до входа на пещерата. Алексия бе завлечена напред на пътя на прилива и поставена на колене като пленник за екзекуция.

— Горещо лято в Мейн. На плажа сте ти, Били и децата. Тъкмо сте обядвали.

Ужас се прокрадна в сърцето на Алексия, когато осъзна какво се случва.

„Пресъздава смъртта на брат си. Няма да ме застреля. Ще ме удави.“

Понечи да се премести, да се претърколи, да направи някакво движение, но беше здраво завързана. Луси бе прикрепила към белезниците тежести — бе направила нещо като котва.

— Сега мисли за децата — нареди й Луси. — Опитай да си представиш лицата им. Виждаш ли брат ми? Помниш ли го?

„Дали го помня? Лицето му ме преследва през целия ми живот. Всеки ден. Всяка нощ. Заблуждавах се, че съм го надживяла, че съм се отърсила от миналото си. Но Николас е винаги в ума ми. Винаги“.

— Какво прави?

— Играе си. — По страните на Алексия потекоха сълзи.

— На какво си играе?

— Не знам.

— КАЗВАЙ!

— На гоненица, мисля. Не съм сигурна. Тича по плажа. Щастлив е.

— Добре! Много добре — насърчи я Луси. — Продължавай. Какво става после?

— Не знам — изхлипа Алексия. Водата се покачваше. Вече беше до кръста й, студена като гроб.

— Разбира се, че знаеш! Не ме лъжи. Ще прострелям проклетите ти пръсти един по един, точно като на Джени Хамлин. Какво става после?

Алексия затвори очи.

— Изгубих го от поглед. Били се прави на глупак, гмурка се за перли. Гмурка се и не изплува толкова дълго, че си помислих…

— Не ме интересува Били Хамлин! — изкрещя Луси. — Говори ми за Нико. Какво стана с брат ми?

— Не знам! — извика на свой ред Алексия. — Беше във водата, на плиткото, играеше си. Беше с другите деца. Когато го потърсих, беше изчезнал.

— Не! Не е така. Трябва да си видяла нещо.

— За бога, Луси, ако бях видяла, мислиш ли, че нямаше да реагирам? Не мислиш ли, че нямаше да се опитам да го спася?

Уплаши се от отчаянието в гласа си. Не се страхуваше от смъртта. Но удавянето бе най-страшният й кошмар. Да седи безпомощно, докато водата я залива и поглъща, да се бори за глътка въздух, докато дробовете й се пълнят, да се задушава, мозъкът й бавно да остава без кислород… Беше преживявала този ужас толкова много пъти в сънищата си, че си мислеше колко добре разбира страданията на Николас Хандемайър. Че донякъде е изкупила вината си. Но сега осъзна, че не знае нищо. Да е закотвена тук сред вълните, като животно в капан, бе много, много по-страшно от най-кошмарните й представи.