Сидни Шелдон - Приливът на тайните

„Само дето не той те унищожи! — отчаяно помисли Алексия. — Аз го направих. Горкият Били никога не те е наранявал, нито семейството ти. Никога не е наранявал никого. Всичко е заради мен!“

Луси продължи:

— Наблюдавах го с години, преди да предприема нещо. А междувременно животът си вървеше. С Арни се оженихме. Родих Съмър. Купихме имението. Но не изпусках от поглед Били Хамлин. Нито за ден, нито за час. Господ трябва да е бдял над мен и ми помогна. Защото в периода около освобождаването на Били открих, че не съм единственият човек, който се интересува от него. Някакъв англичанин, Теди де Вер, душеше наоколо. Частният детектив, когото бях наела тогава, ми подаде сигнала. Ако това не беше станало — усмихна се тя, — никога нямаше да те открия. Никога не бих стигнала до истината. „И вие ще познаете истината и тя ще ви направи свободни“, Йоан, глава осма.

Алексия зяпна.

— Гласът. Заплахите по телефона. Ти си била!

Луси се поклони артистично.

— Най-после загря. Та докъде бях стигнала? А, да. Теди. Когато научих, че Теди има частна финансова къща, намерих начин да го срещна с Арни. Мислех, че така ще успея да разбера защо този мъж се интересува от убиеца на Нико. Тогава не успях. Нямах представа и накрая се отказах. Останалото ти е известно. Арни и Теди станаха приятели. Теди купи къщата в Пилгрим. А аз се запознах с теб. Кажи, че не е съдба.

Алексия настръхна. Завладя я някакво странно чувство — комбинация от физически страх — Луси все още държеше пистолета, насочен към главата й, — и интелектуална възбуда. Всяка дума, казана от Луси, беше като парче в пъзела. В отвратителния пъзел. Почувства дори известно задоволство, че е разгадала мистерията.

От мястото си на ръба на скалата Алексия виждаше каменистата пътека надолу към пещерата. Беше невероятно стръмна и опасна. Единственият възможен вариант за бягство бе от там, откъдето бяха дошли — през храсталаците. Това означаваше, че трябва да мине покрай Луси и да я обезвреди. Нямаше шанс.

„В капан съм“.

Колкото и да беше странно, тази мисъл накара Алексия да се отпусне. Беше сигурна, че ще умре тук, и това й даде смелост. Трябваше да научи истината, цялата истина, преди да напусне този свят.

— Значи ти си съсипала бизнеса на Били?

— Разбира се. Това бе само началото.

— И Арни нищо не знаеше за това?

— Нищичко. Аз съм главният акционер на „ХМ Кепитъл“, а не Арни. ХМ идва от Хандемайър, между другото. Явно малкото ти разследване в интернет не те е отвело далеч.

Явно не.

Някъде зад тях, в храсталаците, изпука съчка. Двете замръзнаха. Алексия помисли дали да вика за помощ, но реши, че това ще предизвика Луси да натисне спусъка. Не я плашеше самата смърт, а мисълта, че ще умре, преди да е чула истината, края на историята.

— Слизай! — шепнешком й нареди Луси и посочи каменистата пътека.

— Много е опасно — пак шепнешком й отвърна Алексия. — Ще паднем.

Луси освободи предпазителя на пистолета със звучно щракване и повтори:

— Слизай!

Офицер Брайън Съливан прочете писмото. Беше виждал прощални писма на самоубийци и преди. Но нито едно като това. Ако в изповедта на Луси Майър имаше нещо вярно, полицията в Мартас Винярд щеше да види голям зор.

Така че каза на Арни Майър:

— Ще имаме нужда от помощ. Хеликоптери. Кучета. Ще трябва да се обадя в Бостън. Нямате представа къде се намират, казвате?

Арни поклати безпомощно глава. Явно още беше в шок.

— Някъде в северната част?

— Да. Луси познава пътеките, но там е истински лабиринт. Съмър вече тръгна да ги търси, но още не се е обадила.

Брайън Съливан го погледна разтревожено.

— Дъщеря ви е тръгнала след тях сама?

— Не можах да я спра.

Арни Майър заплака.

Сипеят под краката на Алексия поддаде и тя загуби равновесие. Инстинктивно се вкопчи в скалата отляво. Зад нея Луси Майър направи същото.

— Продължавай!

Нямаше нужда от това подканяне. „Пътеката“ над тях вече се бе свлякла и почти не бе останала следа от нея. Дори ако Алексия някак си успееше да надвие Луси, нямаше как да се изкачи обратно. Щом дойдеше приливът, пещерата щеше да бъде наводнена. Можеше да се измъкне единствено с плуване, но теченията от тази страна на острова бяха смъртоносни.

Алексия се опита да не мисли за това. Сурна се надолу към брега, падна отвисоко на пясъка и си навехна глезена. Извика от болка.

— Млък! — изсъска Луси, хлъзна се след Алексия и стъпи стабилно, без да изпуска пистолета.

Вече бяха съвсем скрити от поглед под образуваната от скалите козирка. Докато Алексия влачеше болезнено крака си по пясъка, Луси продължи: